Стаята от Сенки

Смъртта, с цялата си жестока красота, живееше в тези покои. Обгърнат от сенките, лекият шепот сред папура и заплетените храсти означаваше спасение или гибел. Дъхът му беше тежък и "зелен", сините му очи блестяха в тъмнината.
Тих като змия, той лъкатушеше в зловеща линия, черна вода под пълната бяла луна. Корените на кипарисите изскачаха над повърхността като кости, проболи кожата.
Пълнен с тайни, той никога не бе абсолютно неподвижен. Нощем, под ярката луна, Смъртта имаше доста работа. Комарите, проклетите вампири на Талиесин, жужаха енергично. Бръмченето им се смесваше със сепнатите писъци на жертвите им.
Във високите клони на стар дъб, засенчени от мъхове в листа, едър бухал забуха погребалните си тонове. Уплашен заек се втурна да спаси живота си.
Лек ветрец раздвижи въздуха, но изчезна бързо като тъжна въздишка на призрак.
Бухалът размаха бързо криле.
Близо до вратата, където бухалът се спусна и заекът загина, красив млад мъж спеше в сенките.