1. Спомените.
Роки лежеше на една поляна, спомняйки си миналото и как окото му бе отнето от Леденият.
Сега, сякаш се намираше в друг свят. Братсвото на Тишината не съществуваше вече, беше пометено само с една техника, с такава завидна лекота, а той бе останал единствената нинджа. Каква ирония, не мислите ли?
Роки лежеше и си спомняше как се бе озовал в двора на човек, същият този двор, в който се намираше сега, а до преди това нямаше и на представа, че съществува. Той знаеше какво става в Талиесин – винаги, навсякъде...
Спомняше си как гърдите го болят. Защо? Защо това се случи? Тогава Роки лежеше на подобна цветна поляна, гледайки небето, едвам дишайки. Малък образ на Ши се беше материализирал на гръдния му кош, държейки някакво странно звънче в ръката си, носейки маска – нетипично за Ши, но Роки не можеше да го сбърка никаде, никога. Звънчето отекваше в ушите му като най-сладкото нещо, което бе чувал. Някаква песен се носеше по вятъра:
„Пусни ме, пусни ме да премина. Какъв е този тесен път? Това е пътят към олтара на Талиесин.”
- Хората се управляват от техните умове. – Гладът на Ши зазвуча, а песента беше като фон. – Знак, звук, усет...
„Моля те, пусни ме да премина.”
- Сетивата са само една малка част от ума.
„Тези без разумна причина не могат да преминат”
- В всета, на който хората вярват, не може да му се вярва.
„За да отпразнуваме седмия рожден ден на това дете.”
- В ума ти всичко се променя лесно. Дойдох, за да ти предложа оферта, означаваща промяна. Има толкова много истини, колкото са и хората. Така че, дете...
„Да влезеш вътре е лесно, лесно, но завръщането е трудно.”
- Какво е празнота? Какво е истина? Какво е смърт?
„Плашещо е, но...”
- Какво е живот?
„Позволи ми, позволи ми да премина, да премина, да премина отвъд.”
Тогава Роки чу странен глас:
- Най-накраят се събуди... – Гласът на Върджил, който тогава Роки видя за пръв път.
Много неща не му бяха ясно. Всичко беше различно. Той не знаеше къде се намира.
Тънка усмивка се прокрадна по лицето на Роки, който си спомняше всичко това.
Разликата беше очевидна. Имаше нещо различно във времето и мястото, в което се намираше. Сякаш беше спал деситилетия. Тогава осъзна, че не може да изпозлва едното си око. Ши... Онова странно нещо... Леденият? Кой го беше взел? Нямаше значение. Всичко тогава беше различно, както и сега. Кой го беше намерил? Кой го беше спасил? Всичко това му беше изяснено тогава... всичко и нищо.
Ходейки по новите улици, след голямата война или там, каквото казаха, че е било, Върджил заговори, спомняше си Роки:
-Ще ти бъда екскурзовода, ако искаш. Втората половина от живота ти е започнала от две години насам, нали? Между другото, как се казваш?
- М? Нийджи Онимуша. - Роки едвам се движеше тогава.
- Тежко име за мързел, като теб. Роки... става ли да те наричам така?
- Разбира се.
- Колко добре разбираш в каква ситуация си?
- Хаха!
- Разбрах. Ти си по-добре, отколкото бях аз.
- М? - Погледна го Роки.
- Имам опит. Когато попаднах тук напълно се панирах. Улиците, странните същества, дясната ми ръка... Не разбираемите случки, които ми се случваха една след друга. Когато достигнах до лимита си, мислех, че ще умра. Боледувах тетанос и бях завързан за легло около месец. След като оцелях, научих доста неща. Аро с трог. - Роки до тогава не го беше виждал. - Тогава най-накрая разбрах. Тук е напълно различно от реалния свят. Колкото и да чакам да се събудя, това никога няма да стане. Дори и тотално да си се прецакал и си тук сега, това е един странен предиод, нали знаеш, Роки? Благодарение на 200 годишните войни между гилдиите, един единствен човек успява да срине Братството на тишината, използвайки само голите си ръце и малко черна магия. Леденият бил мистериозен човек, никой не го познавал, но се говори, че е син на велик асасин.
- Сега разбирам, че не само тук, всички вярват във великите духове и богът на Подземното царство.
- Тогава дойдоха чужденците с претенциите си и странните си оръжия, предавайки различни религии и вярвания със себе си. Заблуждавали местното население и нагласявали нещата, както на тях им е удобно. Някои хора ги приемали, други не. Или заради дългият мир, или заради чужденците, Талиесин изпаднал в гражданска война. Гражданите започнали да се чувстват несигурни, престъпленията зачестели, те нямали доверие един в друг. До тук, този град е същият, като всички останали. От тук започнали проблемите.
- Е?
- От това място, в което се намираме в момента.
- Чудовището, което видях? Нуе? Мисля, че онова момиче го наричаше демон.
- Те са като призраците. Много хора не могат да ги видят. Наричат ги духове.
- Духове... Върджил... Ти вярваш ли в тях?
- Трудно ми е да повярвам... но... Ето там.
- Там?
Един стар търговец се приближаваше към тях, носейки раницата на гърба си, кротко ходейки по улицата. Зад него, по врата му, гърба му, ръцете му се показаха няколко „червея” с по едно око.
- Отвратително! – Възкликна оплашено Роки и се скри зад Върджил.
Върджил погледна минаващият покрай него търговец, замахна с дясната си ръка, хващайки един „червей”, небрежно бутайки тъговецът на земята. Той показа нещото на Роки.
- Повечето хора не могат да ги видят. Само съботничевите могат. Ти кога си роден? Наричат ги Санши. Не само, че ги виждам, но ги усещам и ги помирисвам. Това е доказателство, че логиката понякога е грешна. Искаш ли да го докоснеш?
- Мисля да пропусна. По-важен е този зад теб.
Търговецът се беше изправил зад Върджил с ядосан поглве и вид на изтрещял човек.
- Копеле! Искаш да се бием ли? Какво, по дяволите, правиш на стоката ми? – Той запретна ръкави.
Върджил захвърли малкото Санши настрани, усмихна се и нехайно продължи да обяснява:
- Тук е малко неразбираемо, но това е хубаво.
Търговецът хвана Върджил за яката, но той с ловко движение на ръката и полу-крачка настрани го запрати отново на земята.
- Казват, че боевете и пожарите са символи на Талиесин.
- Не трябва да се замесваме.
- Никога нямам проблеми с това да си намеря някого за бой...
Тогава Върджил полетя напред, забивайки нос в земята. Отникъде се беше появил младо, русокосо, добре облечено момче, което заби един ритник в тила на Върджил, оставяйки изправен върху гърба му.
- Не можеш ли да го развеждаш без да се сбиеш!? – Момчето изпъна показалеца си право към Върджил.
- Млъкни! Туко що ме ритна!
Русокосият младеж продължи да рита Върджил в рамото, хленчейки като момиченце:
- Трябва да си благодарен, че не те убих, хулиган!
- Ти си луд! Защо си тук!?
- Толкова си безнадежден! – Продължи да го рита русокосото момче. – Дойдох, за да те наглеждам!
- Как смееш да ми говориш така? Ще спра да изпълнявам поръчките ти.
- Идиот! – Ритниците станаха повече. – Не променяй темата! – Русото момче се изправи и погледна право в очите на Роки. – Съжелявам. Ще се разправям с него по-късно. – Заби петата си в гръбнака на Върджил и тръгна напред, като Роки го последва. – Онзи идиот винаги прави така, въпреки нещата, през които минава. Как е окото ти?
- Не е наранено, - отвърна с нехаен тон Роки, - но не мога да го използвам.
- Разбирам.
- Знам, че трябваше да ти го кажа по-рано, но... мисля, че ти си ме спасил, нали? Как е името ти?
- Усъмних се в теб, когато те видях, но изглежда, че си напълно различен от това, което си представях за теб. Казвам се Арсен Аро.
- Арсен Аро, казвам се Нийджи Онимуша, наричай ме Роки. – Усмихна се нахайно младокът.
- Наистина си странен.
- М?
- Различен си от него, когато го видях за първи път. Не изглеждаш разстроен. Много по-спокоен си.
Върджил се приближаваше, следвайки ги.
- М... – Въздъхна Роки. – Винаги съм такъв. Окото ми, духовете, този свят... Всички са ми чужди. Мисля, че Върджил е тук... всичко ще е наред. Всичко ще се подреди. Нещо такова. – Роки изпъня ръката си напред и я погледна. – Не мога да го опиша, но... хората, нещата, събитията... Всички ми се виждат чужди. Всякаш не са се случили. Все едно са се случили на друг. За това винаги мога да бъда спокоен. Винаги мога да се усмихвам. Винаги и навсякъде. Това беше сън за мен.
- Ти си късметлия, нали? – Попита го Аро, завъртайки се, удряйки го в гърба. Роки се озова на земята. – Приеми нещата, дори да живееш живота си като сън, никога не си бил гладен. Какъв лукс! Завиждам ти... Върджил не мога да го търпя, защото винаги се сбива и крещи. Просто ме вбеси. – Очите на Аро се залепиха за тези на Роки. – Теб... не мога да понасям. – Аро изчезна.
- О... – Въздъхна Роки. – Ядосах ли го?
- Наистина нямаш късмет. – Поклати глава Върджил. – Не оставяй това да те притеснява. Просто преувеличава. Няма нужда да му се извиняваш.
- Но...
- Има тъмни страни на сърцето, които не трябва да бъдат притеснявани. Дразни се на някой, който е живял спокоен живот...
- Ако искам да продължда примирието, по-добре за мен ще е да не потъвам в тези дълбини на това мрачно сърце, нали така, Върджил? Остани спокоен, помисли добре и просто приеми всичко... Ако го направя, ще може да се задържа винаги, навсякъде. - Роки се хвана за сърцето, - Да отидеш е лесно, но да се завърнеш е трудно.
Гласът на Ши зазвуда в главата на Нийджи Онимуша, познат като Роки:
- Така че, момче... Какво е реалност? Какво означава това за теб? Какво е смърт? Какво е живот?
Роки отвори очите си. Всички тези спомени бяха толкова объркващи, толкова нереални, толкова досадни, че му се искаше да се изправи и да сложи край на всичко това, но не можеше. Защо? Защото Роки отдавна беше мъртъв. Сега се подвизаваше под истинското си име и не беше известният Убиец, който бе тогава. Започваше на ново. Дали дължеше много на този арогантен Аро, който често преувеличаваше и като чели беше влюбен в собственото си нещастие или не му дължеше и една стотинка, не можеше да прецени. Колко време беше останал в това имение? Колко време е бил „болен”? Всичко нямаше значение. Къде е Леденият? До колкото можеше да предположи някъде из Спелбърст... Искаше ли да го убие? Не. А какво искаше да прави с живота си? Още не знаеше... Ако мързелът се плащаше – до сега да е по-богат и от най-богатия човек в Талиесин, но за съжаление Аро го караше да работи. А може би всичко това нямаше значение. А Ши... Какво, по дяволите, искаше Ши от него?
Всичко беше странно. Всичко беше ново. Всичко беше чуждо. Това не беше добрият стар Талиесин...
- Какво е празнота? Какво е истина? Какво е смърт? Какво е живот? – Измърмори с досада Нинджи Онимуша, типично в стила на Роки и се изпари, оставяйки лека миризма на изгоряло след себе си.
Заглавие: Градините 
Чет Юни 17, 2010 11:10 pm
