3. Дъжд... Кал... Място, на което трябва да бъда.
Нинджи Онимуша влезе с бойна крачка в Лука Лукавий VIII. В действителност крачката, изобщо, не беше бойна, по-скоро стъпка на пиян човек. Да. Нинджи Онимуша, познат като Роки, известен като Убиеца, се опитваше да крачи в "крава" линия на пияна глава.
Целият свят му се въртеше и той не можеше да определи къде се намира, просто виждаше някакви тъмни силуети, от които ясно различаваше само очите и техният цвят.
Олюлявайки се, ту наляво, ту надясно, Роки успя, някакси, да стигне до бара, където а-ха, а-ха да се струполи на земята, барабар със стола, но гравитацията бе на негова страна и той успя да се задържи, дори да седне прилично на него.
Роки постави ръцете си на бара, като опря тежката си глава на една от тях. Само тази картинка да можеше да спре да се върти.
Лука наблюдаваше Нинджи още от неговото „тихо” влизане в бара. Както собствените му, така и на всички гости, очи се бяха стоварили върху трупа на последната останала нинджа. Имаше нещо много странно в него, което Лука веднага забеляза. Това не бяха само дрехите, с които беше облечен, двете уакизашита на гърба му, рошавата прическа, дългите обеци, лявата ръка, която бе обинтована от горе до долу – не позволявайки нито една малка частица от кожата да бъде изложена на показ, големият белег, който минаваше хоризонтално през половината му лице. Това, което закова интереса на Лука беше лявото му око. Беше затворено и той нарочно го държеше така. Какво ли криеше под този клепач. Беше пиян, което, може би, щеше да задоволи по-лесно любопитството на Лука.
Въпросният мъж замалко да падне със стола, но по някаква нелепа случайност той успя да се задържи, дори да седне прилично. Лука веднага се приближи до него. Беше си опрял главата на лявата, обинтована, ръка и мърмореше нещо за въртящи се светове и други галактики.
- Какво ще пиеш? – Попита го Лука.
- Вино. Червено. Голямо... – Беше единственото нещо, което Нинджи можеше да продума без да заплете езика си.
Лука се завъртя и за няколко минути голямата чаша червено вино бе сервирана пред странния мъж, който я вдигна и изпи жадно, без да остави и капка да се разлее.
- Още... – Замисли се Роки. - Една.
Лука с удоволствие наля чашата му втори път. Той я изпи, отново, жадно.
- Още... Една...
Картинката се повтори. Мъжът се напиваше все повече и повече, а Лука се наслаждаваше на пияния глупак пред себе си, който така и не благоволеше да отвори лявото си око.
Лука не изчака Роки да си поръча, а направо му напълни чашата.
- Това е от заведението. Мислиш ли, че така ще решиш проблемите си?
- М? – Обърна се Нинджи към него. Явно не го слушаше.
Лука тръсна пепелта от цигарата си в един пепелник и погледна Нинджи в окото. Не го слушаше. Чуваше ли го?
- Казах, че това е от заведението, но не смяташ ли, че така няма да разрешиш проблемните си?
- Про...б...ле...? Аз – Роки хлъцна – нямам проблеми. Аригато. – Благодари му за виното.
- Не можеш да пиеш, нали?
- Не... искам.
- Тогава защо?
Роки не отговори.
- Тогава защо пиеш? Едва ли е заради окото ти. Не изглеждаш да си в болка.
- О...о? – Неразбираем звук се откъсна от устата му. – Не. Пия за... – Роки отпи.
- За? – Усмихна се на криво Лука, предчувствайки, че ще получи отговора, който желаеше.
- За... кучетата, приятелю, за кучетата. Налей..
- За кучетата? Какво искаш да кажеш? – Попита го Лука, като му наля чашата, отново.
Нинджи Онимуша не отговори на тези въпроси. Той просто се загледа в чашата. Вече не му се пиеше. Не му се живееше, а трябваше ли да живее? Искаше ли? Толкова много въпроси и нито един отговор. За капак и Ши. Защо и той трябваше да се намеси? За да усложни нещата ли? И с неговите въпроси...
Нинджи въздъхна. Той не пиеше заради окото, не пиеше заради това, че Гилдията я нямаше вече, дори не пиеше за това, че Пацко го няма. Тогава защо? Защото буца беше заседнала в гърлото му. Защото камък тежеше на сърцето му и конец стягаше стомаха му.
По-рано днес, когато бе на обиколка, за да събере малко спомени и да намери още по-малко отговори за това, което ще става от тук нататък, той се натъкна на нещо, което изобщо не му се понрави.
Роки, който не обичаше да пие и винаги се бе присмивал на битовите алкохолици, на тези мъже и/или жени, за които нямаше друго спасение, освен това в чашката и кръчмата, сега се намираше в подобно положение – пиян, в кръчма, намирайки единственото спасение, до което можеше да се добере и виждаше начин, чрез който да му олекне. Но това не ставаше. Роки осъзна колко е жалък в този момент и на какво прилича отстрани. Въпреки всичко това, той отново отпи от чашата си – голяма и тежка глътка.
Истината, която не се понрави на младото момче, затънало до гуша във въпросите, на които така и не намираше отговор, е, че бе останал без приятели. Нямаше ги. Край. Беше сам. Думите на Анастасия закънтяха в глатава му, по-ясно от всякога:
- Ти си човек, който е обречен вечно да бъде сам...
Така и беше. В момента Роки бе заобиколен от хора, но знаеше какво е да се чувстваш сам.
Тези, които някога смееха да се нарекат негови приятели и бяха останали живи след катаклизма, който целият му свят беше претърпял, се отдръпваха и той започваше да ги чувства по-чужди от всякога. Какво толкова беше направил? Имаше ли нещо специално? Окото? Ръката? Страхът? Не... Вече не го търсеха, нямаха го за жив... И той не беше.
Думите на Лука Лукавий, барманът и собственик на Мизерията, достигнаха до ушите на Нинджи по някаква странна случайност, извиквайки го, отново, в един още по-измислен свят, от този, който в момента витаеше:
- Защо пиеш?
Роки надигна погледа си и макар че мъжът, застанал, срещу него беше двоен и трудно фокусираше очите му, тъжно заяви самата истина:
- Едни пият от мъка, други от щастие, а аз... аз пия от сутринта...
Колкото и пиян да беше Нинджи, нямаше да сподели на един подозрително изглеждащ барман мъките, терзанията и поредицата въпроси, които му се въртяха в главата.
„Обречен съм вечно да бъда сам, да се скитам безцелно и както семената на глухарчето се пръскат по вятъра, така и аз да пръсна живота си, никога да не мога да го събера...” – конецът, който стягаше стомаха му се стегна, дори, повече. Окото му за малко да се насълзи, но той беше мъж, имаше мъжка гордост и достойнство, няма да си позволи нещо такова да го разплаче, макар и да не виждаше светлина в тунела...
Пацко, Оризчо и Славей му липсваха.
Нинджи Онимуша стисна чашата в ръката си и тя се пръсна на милиони малки пърченца, които отразяваха хилядите образи на Роки.
Онимуша плати виното си, чашата, за която го таксуваха прескъпо и напусна Мизерията.
Вратата хлопна зад гърба му. Навън валеше, което го накара да се намръщи. Защо трябваше да вали и то на толкова големи капки, които се разбиваха в пръстта и по този начин правеха гъста и лепкава кал, която щеше да полепне, по всичко, до което можеше да се докопа.
Нинджи пъхна ръцете в джобовете си, прегърби се леко, сви окото си, за да не влиза вода в него и закрачи напред, хвърляйки кал зад себе си и по крачулите си.
След няколко минути Роки започна да изтрезнява. За това не пиеше. Трябваше да поддържа периодична консумация на алкохол, постоянно наливане, за да може да бъде пиян. Спреше ли да пие за повече от десетина-петнадесет минути, той започваше да изтрезнява – неистово бързо.
Проливният дъдж, който се блъскаше с отвратителна сила в трупа на Роки, земята, която го каляше, го караше да си мисли за място, на което трябваше да бъде, място, на което може да се завърне. Място, което все още не беше намерил, а си мислеше, отдавна, че е.
Роки нямаше никаква дарба, която да го правеше откривател, за това все още не можеше да намери самоувереността, дълбоко скрита в него, сякаш отдавна загубена, дори забравена, не намирана... Имаше ли?
Клата се трупаше върху тялото и дрехите му и той осъзна, че от сега нататък искаше да бъде само и единствено мръсен, кален и невзрачен. Това за него, сега, беше необходимо нещо, което щеше да завърши със загубена кауза. Кауза от неизвестен произход и с неизвестно съдържание, много наподобявайки самия Роки.
Нинджи Онимуша трябваше да бъде себе си, трябваше да намери смисъла.
Нинджи Онимуша трябваше да бъде себе си, но той загуби смисъла.
Какво е празнота? Какво е истина? Какво е смърт? Какво е живот? Какво е приятел?
Защо сърцето му трепереше сега, при тези мисли и заради тези въпроси? Заради кого бе изгубил вдъхновението си? Къде бяха всичките му приятели, когато се нуждаше от тях?
Сенки... Призраци... Демони... Отдавна загубени души... Предатели...
Роки падна на колене, потъвайки целия в кал. Мощен рев, гласът, който събуждаше кучетата, последван от ужасяващ гръм – раздраха тишината. Дъждът продължаваше да наранява тялото му, но така и не пожела да му разкаже смисъла на живота, който Роки трябваше да води...
Той нямаше да постигне нищо в живота си. Той щеше да е вечно сам. Той нямаше да бъде запомнен от никой. Роки... безсмислен герой в измислено време.
Заглавие: Лука Лукавий VIII 
Чет Юни 17, 2010 10:41 pm
