Пътят

Пътят, водещ до Марбъл Лейк беше също така внушителен като самия град. Бали гладки плочи покриваха алеята за каретите, а мека зелена трева тази за пешеходците. От двете страни имаше сандъци с вечно зелени разтения и всякакви цветя.

1. Баща му

Той ходеше по Пътят. Очите му се замъгляваха, съзнанието му избеляваше, а целите, които имаше намерение да постигне, ставаха все по-ясно изразени в главата му. Наистина, времето беше досадно топло – искаше и него да убие. Как може да убиеш времето? Все още не можеше да си отговори на този въпрос, но много скоро, имаше чувството, че ще разбере. А слънцето? Какво щеше да прави със слънцето? Сигурно и него щеше да унищожи, знае ли човек?! Нищо никога не беше ясно и не се знаеше. Взе да му писва. Какво е това?
Луните. Да, луните му трябваха. А трябваха ли му наистина?. Да. Да. Луните щеше да остави. Те хвърляха достатъчно светлина, за да направят сенки. Не. Не. Не можеше да унищожи слънцето. Сега, пък, защо? Защото луните не светеха със собствена светлина, а отразяваха тази на слънцето. Тогава какво? Какво ли? Щеше да спре света да се върти. А можеше ли? Можеше разбира се. И после? После масово унищожение и хаос. Всички, които убиват, трябваше да бъдат убити. Не можеше така. Имаше толкова много работа, толкова много идиоти, а толкова малко кунаи и време, с което разполагаше.
А искаше ли да убие всички? Не. Защо? Нали, светът щеше да унищожава? Не. Грешка. Той щеше да подчинява света на волята си. Но това ли е което искаше? Да, защо не? Не. Някак не вървеше. Взе сериозно да му писва от това. Не. Не. Целите са ясни. Колкото повече пролята кръв, толкова по-голяма кървава река, в която да може да се изкъпе. Красота, не мислите ли?
В главата му се зароди картината, която изобразяваше реката, в която течеше кръв, а той с цялото удоволствие, което беше възможно да се изпита в този измислен свят, се къпеше с нея и я плискаше наоколо. Наистина красива фантазия, която много скоро смяташе да осъществи.
Продължаваше да върви по Пътят. Нещо не беше наред. Нещо го притесняваше. Какво ли имаше пък сега? Кой ли се осмеляваше да го следи и да си мисли, че той няма да зебележи присъствието му? Да, точно така, който убива, трябва да бъде убит. Това е един неизбежен кръговрат, който той щеше да наложи, но нямаше да умре лесно. Не, нямаше да се даде, той знаеше кой е и на кого е син.
А баща му? Баща му беше... студен, нахакан, силен и кръвожаден. Е и? Какво от това? Да. Беше наследил всички негови привички и навици, но го беше надминал по сила и бруталност, много отдавна. Лошо, че той не беше измежду живите сега, за да го види колко Леден е станал. Да убиват рамо до рамо. Да. Това щеше да е хубаво.
Той продължаваше да върви напред. Този, който го следеше, все още си позволяваше нахалството да го прави. Всички ли искаха да умрат? Да. Красота, красота.
Той се спря в крачката си и застана неподвижен. Лицето му беше каменно, а гласът му леден, дори по-заплашителен и от този на баща му, о, да. Беше го задминал.
- Излез.
Не получи отговор на тази заповед, нито мъжът, който го следеше, изпълни нареждането му. Той се обърна.
- Излез.
Отново игнор. Това го вбеси, макар че нито едно мускулче на лицето му не помръдна, за да издаде гнева му. Той протегна ръката си напред и тялото на мъжа се появи, излезе от сенките. То летеше плавно към него, а мъжът, очевидно нинджа, изглеждаше ужасен. Нямаше маска и лицето му издаваше всяка една негова мисъл. Бореше се. Защо? От тази техника нямаше излизане. Не го ли знаеха тези малки гадове? Нинжда?! Ха. Трябваше да се шегуват с него. Не ги ли беше избил всичките? Не беше ли заличил Братството на Тишината с голи ръце? Проклети животни.
От ръкава му се подаде едно острие. Нинджата летеше към него, идвайки все по-близо и по-близо. Той замахна и мъжът умря. Топлата кръв на нинджата опръска лицето му. Това изкара лунатичната усмивка на яве, очите проблеснаха и адреналинът от смъртта на глупака, осмелил се да го последва, го накара да се почувства отново жив. Да. За това нямаше да избие всички на един път, за да има какво да го кара да се чувства жив, по-жив и от самия живот.
Тялото на нинджата падна на земята, а той... Той продължи да крачи напред, мислейки си за прокълнатите и кръвта им, луната, слънцето и баща си. Силуетът му все повече и повече потъваше в мрака, който го обгръщаше толкова нежно, сякаш беше родната му майка.