Залата на Родовото Проклятие

Залата на Родовото Проклятие бе голяма и добре подредена. Преобладаваха тъмните цветове и в нея винаги цареше здрач, въпреки многобройните силуети, които се тълпяха, за да хапнат или просто да пийнат нещо.
Залата на Родовото Проклятие си имаше всичко, от което един член на Месен имаше нужда - храна, вода, алкохол, игри и...

Влезнахме тук и се загледах. Тупнах чантата на земята. В залата влизаше малко светлина, но достатъчно. Като цяло е мрачна, просторна и имаше доста и различни индивиди. С Гин стояхме, той малко по-напред. Изражението му бе така все едно търсеше някой. Аз самата шарех из всички членове и се чудех към кой да се обърнем. Само дето не ни обръщаха внимание. Всеки беше зает с нещо, някои четяха, други играеха шах или табла, трети ядяха и пиеха. Тук ми допадаше повече от гилдията. Там всичко бе прекалено подредено. Тук цареше хаос, който ми хареса.
-Ей, Икимару...ъъъ...не беше така....
Ех, пак забравих името му, тц, тц, тц.
-Ики...Ика...абе към кой трябва да се обърнем сега? Имаш ли някаква представа?
Докато продължавах да оглеждам забелязах, че въпреки че на мен не ми обръщаха внимание, освен някой друг похотлив поглед ( скапани мъже ) на него всеки, който минаваше му се усмихваше и му кимаше.
-Абе не забелязваш ли нещо странно в цялата работа? Бил ли си тук и друг път?

Един, малко по-висок мъж от Гин, се приближи към него. Походката му беше грациозна, лицето гладко избръзнато, сякаш никога не е пораствал косъм там, плътни устни, нагъл поглед и дълга, красива коса, за която всяка жена би завидяла, проговори:
- Къде се загуби последните дни?
- Мотах се. Проблем, проблем, проблем ли е имало? Кажи ми, че не е, не е, не е имало. Това ще е досадно, неестествено, а на мен, на мен, на мен ми се спи. Проклет, проклет, проклет проблемен живот. Е, Саше, Саше, Саше, ти какво ще кажеш?
- Какво да ти кажа, приятелю? Онези двама идиоти се сбиха, трябваше да си цапам ръцете с непристойната им кръв. О, и Кристофър, вече нямаш покои. Разбери се с тях. - Дългокосият мъж ги посочи грациозно и побърза да се изнесе от местопрестъплението.
- Яре, яре... Проблемите, проблемите, проблемите нямат край.
Очите на Гин... Ъ... Кристофър светнаха в оражево, което сякаш щеше да ги изпепели в пламъците си. Той обърна погледа си към двамата, които дългокосият беше посочил, изрече нещо под носа си и от тях остана само лепкава пръст.
- Яре, аре... Това, това, това няма да ми върне стаята. Ой, госпожице, госпожице, госпожище, ще мога ли да спя в твоята, твоята, твоята стая. - Обърна се той към Рин, а очите му бяха възвърнали нормалния си цвят. Той се прозя и зачака отговор. Камериерки вече чистеха пръстта и никой не реагира по никакъв начин на хладнокръвното убийство.

Докато си седяхме се приближи някакъв дългокоско, който мясаше повече на жена, отколкото на мъж. На това ли му викаха травестит? Кой знае...Пак се отплеснах. Почна да говори за някакви дето се сбили и прочие.
-О, и Кристофър, вече нямаш покои. Разбери се с тях.
Дългокоско се изниза, а аз останах вцепенена. Ако ме погледнете от страни ще видите как едното ми око почна да тика, ако така мога да се изразя, а физиономията ми бе повече от тъпа. Онези се изпариха и Икимару....не беше така... се обърна към мен:
-Яре, аре... Това, това, това няма да ми върне стаята. Ой, госпожице, госпожице, госпожице, ще мога ли да спя в твоята, твоята, твоята стая.
Продължавах да го гледам с тъпа физиономия:
-Ъъъъъ....ъъъъъъ.....ъъъъъ....Абе, той защо те нарече Кристофър?
Все едно гръм не удари посред ясен ден. Вече осъзнах истината, но сякаш не искам да я приема. Устата ми се разшири и се провикнах, не можах да се сдържа:
-Ти ли си противния, грозен, еднорък, без зъби и с говорни дефекти Кристофър?
Плеснах се по челото. Значи през цялото време съм ходела с него и не съм разбрала, че е той. Браво бе Рен, ама и ти си много умна. Окопитих се за секунди и си възвърнах нормалното изражение. Всъщност му бях малко сърдита, че не ми се представи веднага. Нямаше значение, че е той, можеше да не го крие. Скръстих ръце пред гърдите си и го погледнах строго:
-Ако не ме лъжеш повече. Това значи ли, че съм приета?

- Ъ? - Обърна се към нея Кристофър.
Докато Рен се "караше" със себе си, Кристофър се беше загледал през прозореца в... нещо. Той се прозя и лениво погледна жената пред себе си.
- Ъ? - Повтори той. - На мене ли говориш, говориш, говориш?
Физиономията му беше на полузаспал човек, а очите му бяха толкова насълзени от прозявките, че сълзи бяха започнали да се стичат от дясното му око. Ето, отново се прозя, като чели не беше спал хилядолетия.
- Ааааа-ааааах. - Примляска звучно. - Споко! Аз, аз, аз ще се опра'я и сам.
Кристофър се врътна и тръгна към изхода с още по-ленива крачка. Ама не спираше да се прозява това момче.

Тръгна към изхода. Ама тоя беше откачен колкото мен, ако не и повече.
-Ей... - извиках аз като грабнах чантата си и затичах след него. Вървеше толкова бавно, че го настигнах за секунди и застанах до него.
-А аз какво да правя....Кристофър?
Вече бях тук, явно ме приеха, но някой трябваше да ме настани, да ми обясни нещата или нещо подбно. И честно да си кажа предпочитах да е той, отколкото някой друг.

Ето, отново се прозя и измърмори нещо на Рен, която явно не го беше разбрала, защото звучеше повече като животно, отколкото като човек, да не говорим за Некромансър.
- Рен, Рен, Рен... Отиваме в твоята, твоята, твоята стая. Спи ми се.
Кристофът закрачи напред мрънкайки под носа си нещо:
- Жени, жени, жени...
Той крачеше по-бавно и от охлюв. Сигурно щяха да стигнат до стаята на Рен след векове, а може би и след края на света.

/Поли опиши как влизаш в новата си стая, но остави аз да опиша действията на Кристофър след това./

Довтасах тук. Все си беше така мрачно. Идеално! И все така пълно. Не толкова идеално! Отидох до бюфета, който беше нещо като тип барплот. Седнах на високия стол и сложих черепа до мен. Зад бара имаше някакъв невзрачен мъж, който раздаваше на хората желаните продукти. Всички закусваха и пиеха кафе или чай. Аз погледнах към мъжа и му казах:
-Дай ми пет текили.
Той ме изгледа учудено, сигурно ме помисли за пияница.
-Какво ме гледаш? Казах дай ми пет текили.
След 2 минути чашките бяха пред мен. Взех едната и я пльоснах пред Блеки. Взех друга и я чукнах в неговата:
-Ха, наздраве!
Изпих я на екс и след минута погълнах още една. Другите две оставих за след малко. Положих ръце на бара и облегнах главата си на тях като си тананиках нещо под носа:
-Блак Бети бенбален...оууу Блак Бети бенбален....
След 10-тина минути изгълтах и третата чашка. Остана ми само една, а аз продължавах да си стоя така с излегната глава.

Една голяма ръка се протегна, идвайки зад Рен. В дланта й попадна чашката с текила, а много скоро след нея се появи и останалата част от лятото, барабар с лицето.
- Наздраве. - Рен веднага го позна. Беше онзи, който ги посрещна вчера на вратата - дългокоското.
Той чукна чашата в на Рен челото, съвсем лекичко и обърна текилата, като я постави обърната на бара.
- Къде е Кристофър. Снощи си тръгна с теб... - Той се усмихна. - Не ми отговоаряй. Сигурен съм, че спи в твоята стая, най-вероятно на пода.

До мен седна онзи с дългата коса. Как му беше името?....Взе ми текилата и ми я изльока. Уууу...нахалник. Погледнах го лениво:
-Ей, това е моята чаша! Сега ще трябва да изпия тази на Блеки, а той даже не я е докоснал още.
Посочих черепа, който си стоеше на барплота и кухините където едно време са били очните му ябълки бяха обърнати точно към алкохола. Дали щеше да ме помисли за луда, че се държа с един кръгъл кокал като с жив човек или като с...куче примерно. Взех малката чашка и я погълнах жадно. Тропнах я на дървото и казах:
-Ха, наздраве. Позна между другото. Спящата красавица се лигави на пода.
Направих физиономия тип "Какво да го правиш" и се обърнах към бармана:
-Я дай още три!
Той ги даде. Едната оставих за себе си, другата преместих пред Блеки, а третата плъзнах към...към...към...абе към него.
-Аз черпя, но това е за последно, ще се разора иначе, хахаха...

- Спи, значи... Не му е лесно... - Той повдигна вежди. - Да се разориш... Спокойно и заплатата ти ще изпием, колко му е?
Той обърна текилата и погледна Рен в очите.
- Вчера не чух името ти. Не обичам непознати в моя дом.

Гледах го с едното око, а с другото наблюдавах чашката пред себе си като правех кръгчета с пръста си по нея.
-Рен Боун. А ти как беше? Не го запомних. Не се обиждай, психическо изкривяване.
Щял да ми изпие заплатата. Аз да взема да получавам заплата пък тогава ще я изпием двамата, няма проблеми. Забелязах, че някои от представителките на нежния пол ни гледат леко злобно или по-скоро злобно мен, сладострастно него. Харесваха ли го? Не отричам, че има хубава коса, но нещо не ме привлича. Е, какво да се прави, шанс.

- Не съм го споменавал. Хубаво е да го запомниш. Ще ме виждаш често. Аз съм Александър Матеев. За какво си тук? Защо си дошла? Какво те привлича в това място? Сещаш се за какво те питам, въпреки психичестото и пиянското си изкривяване, се надявам да си способна да ми отговориш на въпростите. - Александър я гледаше в очите, говореше съвсем спокойно и не слагаше никакви по-специални интонации в говора си - не се разгадаваше никакво чувство, никаква умисъл.
- Анелия... - Каза го просто ей така, без да се обръща.
- Да... - Отговори една чернокоса и невзрачна женица, в която имаше нещо специално, но с този външен вид и лупа да хванеш, едва ли бихте го открили.
- Събуди Кристофър.
- Но... Алек..
- Събуди го. Заминавай.
- Да...
Жената се обърна и тръгна към изхода. Явно много добре се знаеше къде е Кристофър.
- Както знаеш... Кристофър няма покои. А сега, искам своите отговори.

Погледнах към женицата за момент и после пак към Александър.
-Въпрос номер едно: Тук съм защото от противната гилдия ме изгониха. Въпрос номер две: Дойдох защото все пак съм некромансър и искам да се развивам. Колкото до това какво ме привлича:Мисля, че тук е по-добре от там. Тук поне не е толкова....как да се изразя....снобарско. Предпочитам да съм част от малко и не толкова елитно общество, което обаче е по-наясно с нещата от живота, отколкото там при онези самовлюбени персони. Общо взето е това. Надявам се отговорите да са задоволителни. На този етап не мога да кажа повече.
Взех чашката и я изпих.
-И между другото, нямам пиянско изкривяване. Това е моментно състояние.
Усмихнах му се.

- Там, в Гилдията... не е забавно. Отдавна, моя интерес умря, към онази малка общност на Благопомазаните Щасливци. Те живеят в един измислен свят, който е изпълнен с толкова нелогични факти, че свят да ти се завие. И ти да стоиш и да се чудиш - да го убиеш или да го убиеш? Хората вярват в това, в което им е изгодно да вярват. И, Рен, истината не е за всеки и не всеки успява да я види. Дали ние сме избрали правилния път? Не знам. А кой е правилният път? Това никой не може да каже, дори моят любим приятел Ши.
Пред Александър се положи една голяма кристална чаша. В нея се сипа някакво старо изглеждащо питие, което едва ли някой някъде е вкусвал, но ухаеше приятно. Той отпи от него, наслаждавайки се на вкуса му.
- Вкусът на истината, мила моя. Какво мислиш за Кристофър?

-Хммм....Истината не е за всеки, а? Може би си прав, Алексии...ъъъъ...не, това не е правилно...
Замислих се за момент. Аха!
-Александър! - щракнах с пръсти - Но честно да си кажа, предпочитам я пред заблудата. Илюзията...тя само замъглява умът и когато накрая отмине, в езикът ти остава горчивият вкус на разочарованието, че нещата не са така, както ти са се искали да са. Та затова, дай ми горчивата чаша с истината, пък те да си задържат блудкавото шампанско.
При това грабнах текилата на Блеки:
-Без това няма да я пиеш, приятелю.
Усмихнато по особен мистериозен начин погледнах към мъжа, като повдигнах чашата за наздравица:
-За пътищата на живота ни!
Изпих я на екс, леко стиснах очи и я обърнах на бара.
-За кой? А да, Кристофър! Какво да ти кажа...мързелива работа. Някак си се съмнявам, че се бъхти от сутрин до вечер и затова е толкова изморен. Ленив е, не слуша какво му се говори, цяла мърда.
Замислих се за снощи. Онзи вик и моята реакция. Не го харесвах, но веднага се затичах да му помогна. Аз не правя така, не помагам на никой. Хммм...
-И все пак...не знам...има нещо в него. Може би във всеки има нещо специално.

- Както казах, истината не е за всеки. Какво смяташ да правиш сега, пияницо?
Александър я гледаше в очите. Отговорът го интересуваше силно.

-Да видим....
Замислих се.
-В гилдията предлагат обучение, тренировки, мощ, мисии и тем подобни. Тук какво предлагате? Ако кажа, че мисля цял живот да си седя на задника и да лентяйствам, ще излъжа. Искам да стана колкото се може по-силна, да се развивам и прочие, но не съм сигурна, че инфраструктурата ви включва взаимоотношението учител-ученик. Или се лъжа?
Погледнах го въпросително. Всъщност нямах и на представа с каква цел е създаден Месен. Все трябваше да има такава, нали?

- Не. Тук няма красиви учители и излишни взаимоотношения. Щом искаш да се учиш, ще тярбва да го правиш сама. Аз нямам намерение да си играя с теб на учител-ученичка, освен, ако не ми дойде вдъхновението, но тогава няма да те науча на магия.
- Саше, Саше, Саше - ръката на Кристофър хвана рамото му. Той се прозя. - Не виждам защо трябва да ставам толкова рано. Аз тъкмо бях заспал..
- Отиваме.
- Къде?!
- На ляво...
- Саше, Саше, Саше... Лявото не е моята страна, ако, ако, ако се сещаш. Това е твоята, твоята, твоята територия.
- Хахахахаха. Една текила.
- Не. Не. Не. Рен?! - Най-после Кристофър я забеляза. - Ти, ти, ти не беше ли там?
Кристофър се обърна и насочи показалеца си в посока стаята й.

-Хахаха! - засмях се с глас. Алекс ме развесели. -Аз не искам "красиви" учители. Важното е човека да си разбира от работата. Но щом сама, сама да е.
По едно време се появи мърдата.
- Не. Не. Не. Рен?! Ти, ти, ти не беше ли там?
Посочи към стаята ми. Усмихнах се още по-широко. Наистина е идиот. А аз си мислих, че си въобразявам.
-Бях, бях, бях....преди близо час, час, час....А сега се изявявам като пияница.

- Саше, изкорени от Рен този, този, този ужасен говорен дефект. Не те, не те, не те ли дразни? Това е, това е, това е смотано, нали Саше?
- Да. Рен, говори нормално. Дразник Кристофър.
- Да. Да. Да.
- Кристофър, заминаваме ли?
- Къде?
- На ляво?
- Къде? Къде? Къде?
- На ляво, на ляво, на ляво!
Двамата мъже започнаха да се смеят. Явно това си беше някаква странна шега между двамата.
- Ти - обърна се Александър към Рен, - ще идваш ли с нас?

Погледнах ги лукаво.
-Не знам какво сте замислили, но усещам, че ще е интересно. Бройте ме.
Взех си черепа и скочих от стола. За изненада на барманчето нищо ми нямаше. Сигурно очакваше да се сгромолясам на пода от изпитото. Да ама не. Толкова мога да държа на алкохол, че не ми се мисли даже.
-Блеки тръгваме на екскурзия.
Обърнах се пак към двамата:
-Е момчета, на ляво предполагам. - лицето ми светеше в лукавост и готовност за приключения. А ако случайно и убия някой денят ми щеше да е пълен. Тази мисъл погали умът ми и ме изпълни с адреналин.

- Ой, ой. ой... - Въздъхна Кристофър. - Саше, Саше, Саше, това ще е прекалено проблемно. Аз кога ще спя, спя, спя?
- Като се върнем.
- Е, е, е, в такъв слувай тръгваме.
Двамата мъже се изправиха и тръгнаха към изхода на Залата на Родовото проклятие.

/Муце, пиши на пътеката./