И тук започна всичко...

Име и Фамилия:
Години:
История на героя:
Външен вид:
Спътник:
Клас:
Гилдия:

Попълвате тези изисквания и изчаквате одобрението си.
За възрастта може да избирате години между 12 и 22.
Спътникът е съществото, което ви придружава. Бардът решава колко е силно и му определя начални статсове, които ще ръстат с тренировките, на които го подлагате. Не е задължително да имате спътник.

История на героя:
Аз ли? Какво за мен? Нещо не разбирам какво трябва да говоря за мен. Няма нищо за казване! Аз съм си аз и не ми пука за никого от вас.
Навремето имах приятели... Не. Нямах. Не съм и искал. Разни малки копеленца да ми скачат по главата и да ми обясняват някакви небивалици – никога не ме е зарибявало, ако мога така да се изразя, разбира се. Ама, мога, не мога – това е моят речник и аз никога няма да си го променя. Мога да говоря и така, мога да говоря и така... Какво имам впредвид ли?
- О, милорд, моля Ви се, това не е прието. Етикетът трябва да се спазва, иначе ще бъдете наказан, не само от мен, а и от благородническата фамилия, към която принадлежите.
Или така:
- Ой, бакаеру, ‘дека „шъ” бегай. Ила, ила... Ни бегай околу късмета си.
Или така:
- Госпожице, наблюдавам Ви от известно време, от ей онази пейка, ето там... не мислете, че се натрапвам, но... виждам, че аз мога да Ви помогна да почувствате... разликата.
Или така:
- Аз притежавам онази западна, силно изразена, педантичност и държа на думата си особено много. Вие, господине, когато ми кажете нещо, ще трябва да го спазвате, защото не виждам как ще постигнем всеобщия прогрес – твоят и моят.
Мога да говоря по много различни начини. Мога да бъда, който си поискам в този живот, но животът ми няма мисъл. Какво съм направил аз през него? Убивал съм и отново съм убивал и само съм убивал. Не, че не ми харесва, но някой, някъде беше подхвърлил за моята особа, че не е направила нищо със живота си и какво съм видял аз от него? Знаете ли какво?
Прекалено много смърт.
Ако това не смятате, че е достатъчно, то аз смятам, че не искам да виждам нищо друго от живота повече. Само сивотата на смъртта и калта, в която те заравят, дори при открехнатия ти ковчег, който така и не са благоволили, т.нар. близки, да се погрижат за плътното му затваряне, да не говорим за размера му, който изобщо не пасва на големината на трупа.
Прекалено много смърт.
Да, не е много, но не смятам, че е и малко. Дало е някакво отражение върху живота ми, не мога да го крия. Към по-лошо... Лошо... Това е... Аз съм лош и няма да мога да постигна нищо друго в него, освен собствената си смърт и тази на всички, които са около мен.
Черногледство?
Не. Реализъм.
Аз знам на какво съм способен. На какво? Смърт. Това е. Това мога да ви го дам и това мога да постигна. Не очаквайте нищо друго от мен, защото аз съм си такъв.
Приятели?
Какво е да имаш приятели? Нищо особено. Много лошо положение. От къде знам? На времето, много отдавна, толкова отдавна, че ми се струва, че са минали деситилетия от тогава, дори повече, имах приятели. Вече нямам. Избягаха. Защо? Защото не можеха да понесат смъртта, която ме заобикаляше и всичките й негативни ефекти, така да се каже.
После?
После отново намерих някакво малко общество, което успях да нарека мои приятели. Най-голямата ми грешка в живота. Защо? Сбирщината асасини, са си сбирщина асасини. Наръгаха ми нож в гърба, бутнаха ме по стълбите надолу и ме оставиха да се оправям сам само, защото предубедеността в моите действия беше по-силна от здравия и трезвен разум, с който те явно не разполагаха. Зарязаха ме.
Боли... Болеше... Коремът... Краката... Главата... Сърцето... Душата...
Щрак.
А?
Щрак.
Е?
Щрак.
Еми...
Няма я.
Щрак.
Изправяйки се със забит нож в гърба, насълзени очи, кървящи крайници и смазано мъжко достойнство, както тогава, когато...
Аз загубих себе си... Не. Аз намерих себе си. Онова свое съзнание, което ти позволяваше да разбереш и отваряше очите, че ти в действителност нямаш съзнание.
Всички онези призраци... Те... Те... Те спряха да ме гонят по тъмните улици на градовете. Битката с вятърните мелници приключи и аз има ясно поставени цели. Не трябваше да правя нищо с живота си. Не трябваше да се доказвам на никой. Не ми трябваха приятели. Не ми трябваха и техните проклятия, ножове и ограничено съзнание.
Аз можех да не постигна нищо в живота си, но от онзи момент нататък, в който ме сръгаха с ножа в гърба, обърнаха ми рамо и потънаха в сенките на мрака, аз не съм същия. Нещо в мен прещрака, пропука се, разпадна се на пърченца. Не съжалявам. Открих много интересни неща заложени в себе си, по-интересни, от колкото някога съм предполагал.
Аз може да не съм видял нищо от живота, според някои, да не съм направил в него и една крачка, една тухла да не съм поставил, но аз знаех какво искам да правя от тук нататък – хаос и смърт. Запознайте се с мен, т.нар. Каге но Отоко (човек от сенки) – Ао.

Име:
Асакура Ао

Години: 20

Външен Вид:


Клас:
Седър Идрис

Гилдия:
Няма

Ао, дали те чака смърт, разруха или съвсем друга съдба, ще разбереш само във Седър Идрис. Там вече те очакват. Изпитанието на Кладенеца те очква. Преминеш ли го ще продължиш до мястото, на което принадлежиш.

Име: Ри

Години: 21 или 2, от началото на Сънят

История:

Тук трябва да опиша предпоставките за създаването на моята личност. Но това е доста трудно, почти невъзможно. Но нека се пробвам.
Хм, началото ми е сънят. Един ден осъзнах, че сънувам. Всичко, коеото изживявам е просто сън. Сън, от който трябва да се събудя някой ден. И все пак обожавам да сънувам, защото имам тази свобода.
Това е историята ми. А кой съм аз? Аз съм...кой? Признавам си, незнам. Знам името си, знам как изглеждам. И до тук. В онзи съдбоносен ден, разбрах, че краят на съня ще дойде тогава, когато разбера кой съм. Тогава ще спра да сънувам и ще бъда себе си.
Преценявам какво съм споделил с вас и осъзнавам, че е твърде малко. Направо недостатъчно. Йаре, йаре, що за егоист съм тогава? Защо ви задавам въпроси, вместо да ви давам отговори? Знам ли. Такава ще ви е по-интересно. Все пак аз ще се опитам да ви използвам за да се събудя, а вие ще се опитате да ме използвате за вашите цели. В тази мисъл се таят основите на алхимията, чийто краен резултат винаги е неочакван.
И все пак трябва да спомена нещо друго за себе си. Хм...какво презирам, от какво се страхувам, какво обичам.
Знам ли? Всеки ден е различно. Незнам кой съм, нито що за характер притежавам. Но има някои връзки между всичко, което съм. Страхувам се, че някой ден някой ще се натрапи в Съня ми. И ще разбере кой съм, преди да съм го направил аз.
И всеки ден започва и свършва различно.

Външен вид: Небрежно рошава черна коса, спускаща се до раменете. Цвят на очите - зелен. Черти - трудно за описване от моя гледна точка. Физика - гъвкавост и елегантност, пред брутална сила. Не изпъква с почти нищо през повечето време, но зависи от Съня.

Клас:
Седър Идрис

Гилдия:
Няма

Ако сънят спре, нищо повече няма значение. Но, питам се, дали сънят е само твой? Дали не сънуваш и онези другите? Чакат те сериозни изпитания. Колко ли дълбок е Кладенецът?

Име: Кристина Уислър

Години: 19

История:
Тялом съм тук, мислено съм там. Тялом съм там, мислено съм тук. Къде съм? Какво съм? Имам катана, от която излизат пламъци когато я хвана, но не съм пиромаг. Поискам ли поглеждам някой и тялото му се разболява от треска, но не съм лечител или магьосница. Гъвкава и силна съм, с черна магия, но не съм убиец. Първият ми спомен бе как се събуждам в канавка държаща катаната, с окървавени ръце. Един закачулен мъж се отдалечаваше от мен. Помня думите му: "Грешка на природата. Нечиста кръв. Копеле. Родила си се такава и ще умреш такава."
Само любопитството ме спря да забия ножа в гърлото си. Станах и потеглих. На къде? С каква цел? Не знам, не съм я намерила още. Хора!? Идваха, подминаваха и си заминаваха. Прав им път. С тях добре, без тях...още по-добре. Самота!? Страшно нещо е тя. Неканен гост, който не те напуска, но след време свикваш с него. Допир!? Да! Допир със смъртта. И то много. Глава след глава, падат, търкалят се и ме гледат с отворените си очи. Знам какво казват. Проклинат ме. Малко са закъснели. Кой може да прокълне Прокълнатият?
Защо ви разказвам всичко това? За да ме опознаете? Че аз самата не се познавам напълно. Не знам кой ми е дал живот. Не знам до къде мога да стигна, какво мога да направя. Но ще науча. Пътят няма да е кратък, нито лесен, но е единственият подходящ за мен... Какво съм аз? Просто копеле, което ще разбере колко точно нечиста е всъщност историята му....

Външен вид: Без крилата


Клас: Седър Идрис

Гилдия: Няма

Кристина, твоето минало и твоето настояще ще се слеат в едно. Странна смесица ще е. Скрита и потайна. Първата стъпка винаги е живата вода. Кладенецът те чака.

Име на героя: Лориан
Години: Не помня
История:

Няма да започвам от началото, няма да започвам и от края, но ще започна от там, от където всичко пое по своя път и където всичко беше различно, когато един ден се видях в реката на живота и лицето ми беше точно такова каквото исках да бъде - лице на човек преминал през много тежки моменти, през много тежки решения и с рани в душата. И все пак на човек, който можеше да се усмихва понякога. Беше лицето с което бях щастлив да живея... донякъде!
В един заветен ден се погледнах в тази река да търся утеха за всичките си престъпления към света които бях сторил за да защитя тези който обичах. Също така утеха и за това че не бях достатъчно силен за да умра заедно с тях, а бях такъв страхливец че унищожих всичко - и врага и моите събратя. Утеха за това че проклинах всеки ден съществуванието ми. Иска ми се да беше възможно да умра с тях, но уви, съдбата ми е жестока и аз безцеремонно останах сам от вида си да бродя из земята в търсене на начин да забравя или да умра - да спра да съществувам.
Това беше моята цел!
Реката изведнъж забушува и забърза своят приток към неизвестността. Появиха се вълни и вълни след вълните, по-големи, и по-големи от всяка предходна. От вълните изскочи един шинигами във формата на куче. Цялото пепелно сиво. То промени моят живот по начин които аз не предполагах че съществува! За първи път усетих животът как си отива от мен...

Външен вид: Средно висок, с къса кестенява коса и очи. Никакви отличителни белези. С качулка на главата.
Клас: Седър Идрис
Гилдия: Няма

P.S. После ще си ъплоадна имидж на героя. Ако съм объркал нещо ще го оправя също.

Лориян, реката на Живота вечно бошува. Нищо не можем да направим, за да я спрем. Сега е време да се събудиш по Пътя си и да спреш да й позволяваш да те праща на места, на които не желаеш да бъдеш. Понякога жестоката безкомпромисност не е толкова страшна. Сега ще се озовеш пред Кладенецът, от който започна всичко.

ПП: Нищо не си объркал. Интересен герой! Приятна игра!

Име: Рен Боун

Години: 19

История: Смъртта е красиво нещо, не мислите ли?! Да гледаш как нечие лице променя цвета си, как очите изгасват, как последният дъх напуска тялото. Няма нищо по-величествено от това. Аз имам късмета често да се наслаждавам на гледката. Казвам се Рен и предполагам, че трябва да ви кажа нещо за себе си. Не искам, но ще го направя, въпреки това. Израснах в малко село близо до Спелбърст. Всичко почна в един дъждовен есенен ден преди 11 години, когато се събудих и видях, че родителите ми са мъртви. Не бяха посечени, обезглавени или нещо такова, просто бяха починали в съня си, а очните им ябълки бяха изскочили от орбитата си. Интересно бе, че не се уплаших, даже напротив. В подобна картина на смъртта имаше нещо зловещо и опияняващо, все едно беше изскочило от някоя гравюра в книжка със страшни приказки. Когато прекрачих прага на къщата си видях, че същото бе сполетяло и жителите на цялото село. Разнасяше се мъгла, а единственото живо същество бях аз. Колко интересно!... Тогава си дадох сметка, че аз съм виновна за това и че притежавам дарба. Дарба, която приех с отворени обятия. Дарба, която ми хареса много. И така съживих труповете и почна моят нов живот, с незаменими "съграждани" в Прокълнатият Град - така го наричаха хората и всички страняха от него.
В един момент преди година почувствах, че ми доскучава от застопоряването на едно място и реших да пообиколя малко. Да посетя някоя гилдийка, да понауча това онова, да се развия, такива ти глупости. Добре обаче има един проблем. Нещото, което най-много мразя са правилата. А Креде Ма бъкаше с такива- разглезени, развратни вампирчета, гилдмайстори, лениви некрота. Пробвах се там, не се получи. Изтрещях на втория ден, разбих носа на един бъдещ учител и ме изгониха. Запътих се към Месен. Знаех, че там ще има място за мен.
Сега май трябва да ви кажа и нещо за същността си, а? Ами тя е...откачена! Не преносно, а буквално. Имаше дни, в които се прибирах вкъщи опъната като струна. В такива дни бързах да заровя глава във възглавницата. После избухвах в див кикот, или отчаян плач, а червата ми се раздираха от болки. Почнеш ли да правиш такива неща, значи си си купил билет за лудницата. Аз май имам цял абонамент. Непредсказуема съм, лунатичка, интелигентна и обичам да се забавлявам. Имам си едно змейово черепче от една битка, с което си говоря и споделям. Казва се Блеки. То е най-добрият ми приятел. Знам какво ще кажете сега - ама как така ще си говори с череп. Еми ето така! Май имаше един пич където правеше същото. Не му помня името, май беше нещо с Х. Хората са такива копирачи. Както й да е, запътила съм се аз към Месен пък да става каквото ще. Е това е от мен. Чао! Кажи чао-чао, Блеки!...

Външен вид: Катранено черни очи. Коса с черни корени, надолу става червена. Средна височина, имам много татуировки и един дълъг меч от най-здрава стомана.


Гилдия: Креде Ма

Клас: Некромансър

Спътник: Няма

Рен, Рен, Рен... Надявам се знаеш в какво се забъркваш!?
Очаква те приемно изпитание за Креде Ма, не забравяй, че винаги можеш да размислиш, размислиш, размислиш... И да се озовеш някъде, някъде, някъде другаде.