Плажът

Плажът беше обсипан със златист пясък, който се простираше километри по тънкия и виещ се бряг на Спящото море.

2. Гласът, който събуждаше кучетата.

Отдавна не беше напускал имението. Това беше краят. В гилдията си живееше добре – мързелуваше, правеше се на учител, мотаеше се безцелно, играеше си с Пацко, караше Славей да изпълнява нелепи мисии, забавляваше се с Оризчо и се нервеше на Пъпеша... Всичко това бе останало в миналото, всичко това беше изчезнало, всичко това беше чуждо... Защо си го спомняше?
Леденият...
Роки лежеше на пясъка и гледаше небето, на което имаше облаци. Слънцето тъкмо залязваше и хвърляше червената си светлина върху тях, правейки гледката още по-красива.
Облаци. Роки, навремето, ги обожаваше, а сега не можеше да ги гледа, отвръщаваха го.
Тогава защо не можеше да отдели поглед от тях?
Окото му беше подразнено от малките, кълбовидни облаци, които се струпваха на едно място, а след това се разделяха и оформяха в различни познати и непознати същества.
Другото му око седеше също отворено, но не можеше да го изпозлва. Сега виждаше света на половина. Не се чувстваше жертва, не се чувстваше прецакан, не знаеше какво му е. Просто така, нещо тежеше на сърцето му – думите на Анастасия. Спомените отново нахлуха в главата му, правейки нещата още по-трудни за преглъщане. Никога не си беше и помислял, че ще дойде този момент, в който той няма да има къде да се завърне.
Преди няколко часа Нинджи Онимуша прекрачи прага на Карамелената къща. Ако някой му беше казал, какво щеше да стане с него, преди няколко месеца, Нинджи би му се изсмял в лицето, дори би го заплюл, а сега... Сега виждаше Санши-та, Нуе-та, странни неща, които до този момент не беше виждал в Талиесин, дори не бе подозирал, че те съществуват. Нинджи си мислеше, че е видял всичко, което можеше да се види в този свят, но не беше.
Думите и образът на Върджил, отново, закънтяха в главата му, напомняйки стар разговор:
- Повечето хора не могат да ги видят. Само съботничевите могат. Ти кога си роден? Наричат ги Санши. Не само, че ги виждам, но ги усещам и ги помирисвам. Това е доказателство, че логиката понякога е грешна. Искаш ли да го докоснеш?
Нинджи тогава и не отговори на един определен въпрос: „Ти кога си роден?”. Да. Събота беше неговият ден. За това ли виждаше всички странни неща, новости, дошли от чужденците или Оз?
- Ой! Има ли някого тук? – Попита Роки, стараещ се да бъде по-шумен от всякога. – Анастасия! Излез! Знам, че си наоколо.
Млада жена, държейки котка в ръцете си, излезе от станата.
- Нинджи Онимуша, познат като Роки, не безизвестният Убиец...
- Този човек отдавна умря. – Прекъсна я Нинджи.
- В такъв случай, добре дошъл непознати госте. Ти... – жената се усмихна лукаво. – Просто не можеш да преживееш загубата на окото си? Привлече ми вниманието.
- Окото ми? От къде знаеш? – Опули очи Роки.
- Моля ти се, Нинжи Они...
Роки си позволи наглостта да я прекъсне отново:
- Не ме наричай с робското ми име. За теб съм Роки.
- Мислех, че този човек е мъртъв.
- Не съм сигурен. Може ли да умре?
- За това ли дойде?
- Не.
- М?
- За окото. Кой ми го взе?
Жената пусна котката на земята и седна до животинката. Пред Анастасия имаше ниска масичка, на която тя разхвърля едно тесте съставено от странни карти.
- Седни.
Нинджи Онимуша или Роки седна на земята, точно срещу Анастасия, която започна да пише нещо на един лист хартия, гледайки картите, които бяха заели странна подредба, много наподобяваща човешко тяло.

Spoiler:

Анастасия подаде листът на Роки:
- До тук, всичко вярно ли е?
Роки хвърли око на листа. Всичко, до подследната буква беше така. Той не остана изненадан. Едва ли тя щеше да каже каква раса е, като той самият не можеше да си отговори на този въпрос. Отдавна беше загубил всякаква човещина...
Всъщност го очакваше.
- Да. – Потвърди Роки връщайки й листа.
- Нинджи Онимуша, ти си загубил окото си при инцидент... – Анастасия бе събрала картите в ръката си, поднасяйки му тестето, което трябваше да бъде разцепено. – С дясната ръка, Роки.
Нинджи разцепи тестето с лекота, но една карта се обърна. На нея имаше черен силует, очите бяха само нарисувани – ледено сини.
Анастасия хвана падналата карта на масата и я сложи по средата.
- Ти си загубил окото си при сблъсък с човек, който е притежавал по-голяма сила от твоята. Сини почи, не голямо телосложение, много наподобяващо твоето. Този човек е все още жив и е по-близо до теб, отколкото някога си предполагал. – Тя продължаваше да обръща картите. - Трябва да си му благодарен. Синеокият, който те е осакатил, всъщност те е подобрил. Старото ти око е заменено с ново. С неговото. Така той вижда през теб и ти не можеш да промениш това. Извадиш ли окото си, ще умреш. Не искаш това да се случи нали?
Роки се усмихна и нехайно заяви:
- Разбира се, че не... И? Какво правим сега, аз не мога да го изпозлвам.
Въпреки нехайния си вид, вътре в себе си Роки беше бесен. Защо? Всичко това беше толкова чуждо, толкова нереално, толкова не в негов стил? Защо го чувстваше по този начин? Чуждо е... Чуждо е... Чуждо е...
- Не можеш... – Усмихна се Анастасия, продължавайки да обръща странните карти. – Предполагам не виждаш през него?
- Да...
- Дръж го затворено. Не го закривай с нищо, не го бинтовай, просто го дръж затворено. Когато дойде моментът... – Анастасия се намръщи и набързо събра картите в ръката си. – Ти си човек, който е обречен вечно да бъде сам...
Нинджи остана сам.
До тук. После се беше събудил на това място. Сам ли беше дошъл или просто...
Нинджи Онимуша затвори лявото си око, както му беше казано. Не почувства никаква разлика, нито облекчение. Полежа още малко така. Това затворено око толкова много го дразнеше, че не можеше вече да налага волята си над него и го отвори. Все още не виждаше.
Сърцето на Нинджи прескочи. Той отвори широко очи. Образ на куче се повяви наполовина пред окото, което не можеше да използва. Сякаш беше допряло главата си в неговата.
- Куче? – Роки се изправи и се огледа наоколо. Той закри здравото си око. Не виждаше нищо. – Въобразявам си... – Въздъхна, като отвори здравото си око и затвори това, което не можеше да изпозлва.
Нинджи тръгна в обратната посока. Губеха му се моменти. Слабата миризма на изгоряло го заобиколи, а Нинджи имаше чувството, че ходи по въздуха, но животът го бе създал той, той е най-добрият му приятел, а въображението бе неговата защита.
Пацко беше накъде там... жив!
Гласът на Ши, отново се разнесе по вятъра:
- Какво е празнота? Какво е истина? Какво е смърт? Какво е живот?
Ходейки по въздуха или не... миризмата на изгоряло се носеше навсякъде.