Кладенецът

Кладенцът слагаше началото на Полето. Всеки, който пристъпеше към него и го докоснеше, или пийнеше от водите му, поемеша по път, от който връщане назад нямаше.

Светът около Ао засия. Златисте жита наоколо потрепнаха и сяхаш над тях се вдигна мараня. Жегата стана още по нетърпима. Той отпи още една глътка от студената кладенчава вода, а останалото изля върху главата си. Земята под него изсъска. Тънка струйка пара се завихри около глезените му. Той се опита да се отмести, но не успя. Сякаш жегата беше залепила обувките му за сивкавата пръст.
Ао захвърли ведрото, с което беше почерпил от кладенеца, обратно вътре. Не се чу шум от плисък на вода. Това го озадачи и той с еопита отново да направи крачка напред, за да погледне в кладенеца. Тънката пара вече бе достигнала коленете му. За части от секундата той не можа да осъзнае горещата вълна, която го бутна напред. Ао падаше надолу в тъмния кладенец. Очите му бяха отворени, падаше с лицето надолу. Ако това беше краят, той искаше да го види. Друго освен мрак нямаше.
Апосле всичко беше студено. Беше паднал във водата без никакъв звук. Той се зарея из сякаш по-гъстата от нормално течност. Опита се да си поеме въздух и успя, но не беше наясно как. Някъде изпод кръката му мъждукаше бледо зеленикаво сияние. Той се спусна надолу, към дълбините на кладенеца.

Някак бях сигурен, че с това мое действие ще падна вътре.
Падах, но знаех, че това не е краят. Аз бях като хлебарките - трудно умирах.
Падайки в право надолу, в пълния мрак, аз се бях усмихнал. Това ме забавляваше. Не миришеше на смърт, а на приключение, което на мен веднага ми допадна.
Смъртта... отдавна я бях пратил в отпуска. Като ме видеше и свят й се завиваше.
Падах доста дълго време, но усмивката ми не слизаше от лицето. Забавлявах се. Не знам защо не се смеех, просто се усмихвах. Харесваше ми. Тогава цопнах във водата...
Нямаше шум. Странно. Опитах се да си поема въздух, не можех, сякаш не знаех как става. Знаех... това го можех по-добре от всичко друго в Талиесин.
Реейки се по водата, която не бях сигурен, че е вода, защото я усещах по-слузеста, някак по-гъста. Само такова не бях виждал... образно казано.
Някъде от дълбините засия нещо зелено. Тогава се размърдах. Странното беше, че още не бях започнал да се задушавам, сякаш нямах нужда от въздух и не изпитвах нужда да си поема такъв... нещо такова. Не мога да го опиша с думи.
Заплувах към зеленикавата светлина, въпреки че движението, което издършвах не можеше да се нарече плуване. Аз, май, не можех да плувам. До сега не се бях опитвал, но мисля, че се справях добре - щом се движих под слустта. Това плуване ли е?
Зелената светлина беше приковала интереса ми към нея, чувствах се сякаш тя беше най-важното нещо на този свят и трябва да я достигна, независимо какво, дори и да се науча да плувам...
Зелената светлина се приближаваше и приближаваше, като ставаше все по-плътна и по-плътна.
Най-накрая стигнах до източникът на зеленото сияние, което на мен си ми приличаше на чист камък, който се намираше на дъното на кладенеца, който до преди няколко минути се бях уверил, че е пълен с вода, сега с друго.
Камъкът блестеше в моите очи, исках да го докосна и изобщо не се покумих да го направя. Протегнах ръката си и той се озова в дланта ми, продължавайки да разпръсва своето сияние наоколо.
Побързах да го използва, за да огледам наоколо. Още не бях почувствал нуждада за въздух, а като се погледнех, гръдният ми кош се движешеше, сякаш си дишах нормално.
Завъртях се около себе си, като използвах светлината, която мистериозният камък разпръсваше наоколо, за да мога да огледам.

1.

Някакво начало.

Беше такова. Начало, искам да кажа. Усещах го как витае около мен. Но начало на какво, виж, това можеше да се окаже проблем. Стръковете жито едвам-едвам помръдваха покрай мен и тази мудност ме вбесяваше.
Но за сметка на това днес Сънят беше от приятните. Иначе едва ли щях да се разхождам така лежерно наоколо, в търсене на...нещо, което дори незнаех какво е, но ме привличаше, насочваше крачките ми. Отдавна не ме бяха спохождали серията "кошмари". Макар след тях да чувствах приятен вкус в устата си, не ги чаках с нетърпение.
По едно време осъзнах, че се движа в кръг. Заковах се на място и извадих от джоба си една прилежно свита цигара, както и кремък и едно малко камъче. Бързо изкарах нужната искра, която плъзна по напълно сухата хартия и вдишах дима. Прибрах принадлежностите във вътрешният джоб на наметалото, после го свалих и прокарах длан през косата си. Жега си беше. И умирах от жажда. А изглежда се бях въртял в омагьосан кръг. Ето, пак се намирах пред проклетият кладенец, който бях видял преди няколко часа, докато навлизах в тази красива и мистична област. Поне можеше да пийна малко вода, стига чудото да не бе пресъхнало. Приближих се, изгасих цигарата и надникнах от парапета. Виждах само мрак, явно подводната река беше доста дълбоко в недрата. Започнах да издърпвам кофата, очаквайки това да продължи дълго, но в интерес на истината тя бързо цъфна и наистина беше пълна с вода.
Топнах показалеца си в нея. Хладна и видимо питейна. И както изглежда не се бях въртял безцелно в кръг, а просто бях пропуснал да отбележа присъствието на кладенеца досега. Обля ме някакво очакване. Не бях пил от водата, но имах чувството, че рамката на Съня рязко ще се огъне. Може би. Не се бях научил да контролирам Съня все още. Затова просто зачаках.

Вървях с месеци без посока и без цел. Просто напред и се чудех кога ли ще стигна до нещо, което си заслужава. Стигнах до някакви поля. Проклети да са, все едно бях в пустиня-топло и задушно. Бях леко раздразнителна този ден, сигурно е от жегата, пък аз бях с черна рокля, която допълнително привличаше слънцето. Кофти избор, но нямах други дрехи в момента. По принцип нямам багаж със себе си. Стигнах до някакъв кладенец и погледнах в него. Беше дълбок. Извадих кофата и пих от водата. Беше сладка и хладна, точно каквато я обичам. Даже и при най-големите снегове пия само студена вода. На няколко метра от мен стоеше някакъв мъж. Не беше кой знае какво, не се отличаваше от останалите, което може би е в негов плюс, но не беше отблъскващ. Имаше хубави сини очи, не като моите -кърваво червени. До него имаше изгасен фас. От близо година не бях пушила, уж реших, че ще ги отказвам. Нали вредели на здравето. Че какво не вреди?! Не знам защо, но сега ми се искаше да си дръпна. Седнах на земята и се облегнах на кладенеца. Обърнах се към него и проговорих на висок глас:
-Ей, страннико. Би ли ми услужил с една от тези?
Посочих загасената цигара и зачаках реакцията му.

Aoi написа:

Някак бях сигурен, че с това мое действие ще падна вътре.
Падах, но знаех, че това не е краят. Аз бях като хлебарките - трудно умирах.
Падайки в право надолу, в пълния мрак, аз се бях усмихнал. Това ме забавляваше. Не миришеше на смърт, а на приключение, което на мен веднага ми допадна.
Смъртта... отдавна я бях пратил в отпуска. Като ме видеше и свят й се завиваше.
Падах доста дълго време, но усмивката ми не слизаше от лицето. Забавлявах се. Не знам защо не се смеех, просто се усмихвах. Харесваше ми. Тогава цопнах във водата...
Нямаше шум. Странно. Опитах се да си поема въздух, не можех, сякаш не знаех как става. Знаех... това го можех по-добре от всичко друго в Талиесин.
Реейки се по водата, която не бях сигурен, че е вода, защото я усещах по-слузеста, някак по-гъста. Само такова не бях виждал... образно казано.
Някъде от дълбините засия нещо зелено. Тогава се размърдах. Странното беше, че още не бях започнал да се задушавам, сякаш нямах нужда от въздух и не изпитвах нужда да си поема такъв... нещо такова. Не мога да го опиша с думи.
Заплувах към зеленикавата светлина, въпреки че движението, което издършвах не можеше да се нарече плуване. Аз, май, не можех да плувам. До сега не се бях опитвал, но мисля, че се справях добре - щом се движих под слустта. Това плуване ли е?
Зелената светлина беше приковала интереса ми към нея, чувствах се сякаш тя беше най-важното нещо на този свят и трябва да я достигна, независимо какво, дори и да се науча да плувам...
Зелената светлина се приближаваше и приближаваше, като ставаше все по-плътна и по-плътна.
Най-накрая стигнах до източникът на зеленото сияние, което на мен си ми приличаше на чист камък, който се намираше на дъното на кладенеца, който до преди няколко минути се бях уверил, че е пълен с вода, сега с друго.
Камъкът блестеше в моите очи, исках да го докосна и изобщо не се покумих да го направя. Протегнах ръката си и той се озова в дланта ми, продължавайки да разпръсва своето сияние наоколо.
Побързах да го използва, за да огледам наоколо. Още не бях почувствал нуждада за въздух, а като се погледнех, гръдният ми кош се движешеше, сякаш си дишах нормално.
Завъртях се около себе си, като използвах светлината, която мистериозният камък разпръсваше наоколо, за да мога да огледам.

Ао усети странно раздвижване във водата около себе си. Огледа се отново с помощта на камъка. Наглед всичко бехсе неподвижно. Течността леко проблясваше насред сиянието. До носът на Ао достигна странна миризма. Напомняше му на книга, която някога беше прочел. Миришеше му на мандарини и нещо в стомаха му се сви болезнено. Нямаше как тази миризма да достигне до него. При нормални обстоятелства подобна гъста течност би погълнала всичко, което се опитваше да премине през нея.
Той се ослуша с повишено внимание. Всички инстинкти, които беше развил някога насред несполоуките на живота си, сега се възпламениха със сила, която сякаш не идваше то самия него. Тялото му беше абсолютно неподвижно. Гърдите му едва се повдигаха под натиска на инстинкта да диша равномерно, макар мозъкът му да крещеше, че наоколо няма кислород. Постепенно до ушите му достигна леко южене. Звукът не беше характерен за нищо, което беше чувал до сега. камъкът леко вибрираше в ръката му, а сиянието постепенно се засилваше.
Ао се опита да се огледа, но не успя да помръдне тялото си. Течността около него сякяш започваше да го стяга и гърдите му не можеха дори да продълват нормалния си ритъм. Въздухът не беше проблем, не усещаше нормалната за задушаващия се паника и липса на кислород. Очите му се озъртаха. След няколко секунди с полицрението му долови тъмно движение насред зеленото сияние. Постепенно петното се прибливи достатъчно, за да различи очертанията на огромна пукнатина, която сякаш разрязваше мътилката на водата. В процепа, които образуваше нямаше нямаше нищо. Чернилката не беше просто тъмнина, а пълна празнота, която стремително се отправяше към тялото на Ао.

Nightingale написа:

1.

Някакво начало.

Беше такова. Начало, искам да кажа. Усещах го как витае около мен. Но начало на какво, виж, това можеше да се окаже проблем. Стръковете жито едвам-едвам помръдваха покрай мен и тази мудност ме вбесяваше.
Но за сметка на това днес Сънят беше от приятните. Иначе едва ли щях да се разхождам така лежерно наоколо, в търсене на...нещо, което дори незнаех какво е, но ме привличаше, насочваше крачките ми. Отдавна не ме бяха спохождали серията "кошмари". Макар след тях да чувствах приятен вкус в устата си, не ги чаках с нетърпение.
По едно време осъзнах, че се движа в кръг. Заковах се на място и извадих от джоба си една прилежно свита цигара, както и кремък и едно малко камъче. Бързо изкарах нужната искра, която плъзна по напълно сухата хартия и вдишах дима. Прибрах принадлежностите във вътрешният джоб на наметалото, после го свалих и прокарах длан през косата си. Жега си беше. И умирах от жажда. А изглежда се бях въртял в омагьосан кръг. Ето, пак се намирах пред проклетият кладенец, който бях видял преди няколко часа, докато навлизах в тази красива и мистична област. Поне можеше да пийна малко вода, стига чудото да не бе пресъхнало. Приближих се, изгасих цигарата и надникнах от парапета. Виждах само мрак, явно подводната река беше доста дълбоко в недрата. Започнах да издърпвам кофата, очаквайки това да продължи дълго, но в интерес на истината тя бързо цъфна и наистина беше пълна с вода.
Топнах показалеца си в нея. Хладна и видимо питейна. И както изглежда не се бях въртял безцелно в кръг, а просто бях пропуснал да отбележа присъствието на кладенеца досега. Обля ме някакво очакване. Не бях пил от водата, но имах чувството, че рамката на Съня рязко ще се огъне. Може би. Не се бях научил да контролирам Съня все още. Затова просто зачаках.

Житата се полюляваха спокойно насред маранята. Жегата беше наистина тежка. Синхото бебе режеше погледа му, който сякаш не можеше да се откъсне от липсата на облаци и птици в него. Сънят бе как празен и тежък. Липсваха основни елементи. Думите и картините от различните действителности сякаш се бяха скрили някъде извън ритъма на сърцето му и за него нямаше връщане назад.
Сега пред очите му имаше просто един кладенец. беше обикновен и наистина грозен. не притежаваше онзи чар на реликвите на времето, в които хората намираха носталгичност и успяваха да забравят самотата си. Пред Ри се изправяше премитивно здание - кафеви, гладки камъни, отдавна покрити с плевели и прах. Златото на Полето сякаш беше забравило, че там на самото му лице има една невзрачна структура, която не е успяла да почерпи от прекрасността му.
там където Полето и Небето се сливаха маранята овивявяше. Трептеше, издигаше се, мамеше погледа и го изпълваше с гледки напълно непрсъщи нему. Ри не мовеше да откъсне поглед от тази мараня, прибливавайки се към кладенеца.
Ръцете му сякаш механично издърпаха кофата с помощта на равдясалата макара. Въвето изкурца жално. Някой от влъкната му се издигнаха насред горещия въздух сякаш предаваха душата си на въздуха. Ри не им обърна внимание. Лицето му беше загледано в маранята отвъд пространството на златните жита. Сънят започваше да му липсва. Действителността беше прекалено размита за неговия вкус, а тази проклета мараня не спираше да се рее в очите му. Той надигна ведрото към устнитъе си, но ръката му се отпусна. Усешаче я по-тежка от времето, което беше изживял. Маранята танцуваше, виеше се, синхото на лазурното небе я изкривяваше, а златаото на Полето разкрасяваше и обогатяваше небесните форми.
Колко време бе stoql taka, Ri нямаше представа. Можеше и дофини да са минали, не усещаше нито умора, нито жега, нито самотата от липсата на Съня. Беше част от всичко и всичко беше част от него. Знаеше какво е да си златни жита и да "виждаш" с техните "очи", знаеше какво е да си небе, въздух, кладенец, камък, мъх, малкият организъм свободно живееш насред безграничния свят на мъха. Ри нямаше представя вя прострянство-следственост, нито пък се вълнуваше от това дали вселената е "да", или "не". Беше навсякъде и никъде.
Пронизителен, но някак упокояваш звук на нощна птица проница ушите му. Цялото му съшесцо сякаш се завърна в тялото. Ри примигна. Гората беше гъста и мрачна. Много нарядко, насред дърветата се прокрадваше лунната светлина. Той тръгна напред по пътеката, за да открие по-голяма пролука, през която да погледне нощното небе. Когато я откри очите му се разтвориха, сякаш тялото му се опитваше да погълне гледката - луната не беше над главата му - беше навсякъде, под повърхността на локвите с вода, образувани от вчеращния дъжд, върху листата, в черното небе. Не, беше просто отразена светлина. В действителност снопчета от лунна тъкан танцуваха по всяка възможна повърхност. Той протегна ръката си, за да докосне светлината.

/Свободно РП/

ПП: Постът е писан на кирилизатор. Съжалявам за нелогичните грешки. Ще го едитна от вкъщи.

crazyfille написа:

Вървях с месеци без посока и без цел. Просто напред и се чудех кога ли ще стигна до нещо, което си заслужава. Стигнах до някакви поля. Проклети да са, все едно бях в пустиня-топло и задушно. Бях леко раздразнителна този ден, сигурно е от жегата, пък аз бях с черна рокля, която допълнително привличаше слънцето. Кофти избор, но нямах други дрехи в момента. По принцип нямам багаж със себе си. Стигнах до някакъв кладенец и погледнах в него. Беше дълбок. Извадих кофата и пих от водата. Беше сладка и хладна, точно каквато я обичам. Даже и при най-големите снегове пия само студена вода. На няколко метра от мен стоеше някакъв мъж. Не беше кой знае какво, не се отличаваше от останалите, което може би е в негов плюс, но не беше отблъскващ. Имаше хубави сини очи, не като моите -кърваво червени. До него имаше изгасен фас. От близо година не бях пушила, уж реших, че ще ги отказвам. Нали вредели на здравето. Че какво не вреди?! Не знам защо, но сега ми се искаше да си дръпна. Седнах на земята и се облегнах на кладенеца. Обърнах се към него и проговорих на висок глас:
-Ей, страннико. Би ли ми услужил с една от тези?
Посочих загасената цигара и зачаках реакцията му.

Кристина седна с отегчение в основата на стария кладенец. Водата я освежи, но не достатъчно. Мисълта за огънчето от цигарата я привличаше и отблъскваше едновременно. жегата мореше сетивата й, но удоволствието от ароматния гъст дим и сладкия спомен на старите времена я караха да тръпне в очакване. Катаната тежеше неприятно на гърба и. Коженията ножница се впиваше в деликатната коя на ряменете й. Тя я свали с итвръщение от жегата. Непознатият се приближи към нея и й подаде една от странните си червени цигари. Сините му като небето очи се впиха в нея.
-Това ще те убие, знаеш ли?
гласът на непознатия звучеше някак меко, в пълен контраст със суровото му лице. Той поднесе пламъцхето, което пръстите му сякаш непрестанно излъчваха. Сиянието му беше някак особено - по-скоро кърваво червено отколкото ранжево.
Кристина дръпна от ароматната цигара. Дробовете и се изпълниха с пламък. Тялото и сякаш щеше да загъби цялостта си. Хладната вода, която отпи преди малко сега беше само спомен. Тя се опита да се докопа до оръжието си, но странникът го изрита настрани.
-Не, млада госпожице, не...

Redwine написа:

Ао усети странно раздвижване във водата около себе си. Огледа се отново с помощта на камъка. Наглед всичко бехсе неподвижно. Течността леко проблясваше насред сиянието. До носът на Ао достигна странна миризма. Напомняше му на книга, която някога беше прочел. Миришеше му на мандарини и нещо в стомаха му се сви болезнено. Нямаше как тази миризма да достигне до него. При нормални обстоятелства подобна гъста течност би погълнала всичко, което се опитваше да премине през нея.
Той се ослуша с повишено внимание. Всички инстинкти, които беше развил някога насред несполоуките на живота си, сега се възпламениха със сила, която сякаш не идваше то самия него. Тялото му беше абсолютно неподвижно. Гърдите му едва се повдигаха под натиска на инстинкта да диша равномерно, макар мозъкът му да крещеше, че наоколо няма кислород. Постепенно до ушите му достигна леко южене. Звукът не беше характерен за нищо, което беше чувал до сега. камъкът леко вибрираше в ръката му, а сиянието постепенно се засилваше.
Ао се опита да се огледа, но не успя да помръдне тялото си. Течността около него сякяш започваше да го стяга и гърдите му не можеха дори да продълват нормалния си ритъм. Въздухът не беше проблем, не усещаше нормалната за задушаващия се паника и липса на кислород. Очите му се озъртаха. След няколко секунди с полицрението му долови тъмно движение насред зеленото сияние. Постепенно петното се прибливи достатъчно, за да различи очертанията на огромна пукнатина, която сякаш разрязваше мътилката на водата. В процепа, които образуваше нямаше нямаше нищо. Чернилката не беше просто тъмнина, а пълна празнота, която стремително се отправяше към тялото на Ао.

Празнота? Ха! Празнота? Да!
Не съм сигурен дали повечето същества биха се оплашили от една, нищо и никаква, празнота, която ги приближаваше. Не ме интересуваше. Аз нямаше от какво да се страхувам. И аз бях празен, по-празен от самата празнота.
Сега, най-вероятно, щяхме да измерим, в някаква мерна единица, празнотата си.
Направих крачка напред. Потънах в нея. Да не ви очудва. Никой не знае нищо за мен, съмнявам се и празнотата да разбере каквото й трябва... или там за каквото е дошла. Този Кладенец започваше да ми харесва все повече и повече.
Потънах в празнотата и станах едно цяло с нея. Не се страхувах. Съществата, които не съществуват не умират, те само потъват.
Празнотата ме изпълни или аз изпълних нея... всичко и нищо.

Вървях един ден из полето на всички начала за да разбера истината за пътя по които съм поел. Полето беше пусто и обширно, обвито в гъста мъгла, толкова гъста че можеше цял живот да се луташ из него без никакъв отговор, без цел и сломен душевно. Дни наред се лутах из мъглата дирейки отговора които търсех и тогава... когато намерих решение пред мен се появи заветният кладенец на началото. Кладенецът... всички казват че е пълен с вода, мед, злато, но за мен той беше пропит от кръв, целият червен и бълбукъщ, клокочещ сякаш нещо имаше в него което искаше да ме докосне. Застанах над него и видях кървавото си отражение. Беше красиво. Кръв, мрак, страх, болка, упоритост и безсмъртие. Тези думи витаеха в главата ми гледайки го дълго време. Всичко около мен застина. Въздухът спря да се движи, тишината бе злокобна и тежава. Болката в главата ми започна да пулсира повече и повече. Досега не ме беше боляла толкова. Какво е това? Да, трябва да го направя... или не?
Нямам избор изглежда?
Отпих от кръвта. Имаше вкус на желязо с примеси на лавандула и изгоряла трева. Тогава внезапно загубих съзнание.

2.

Отвъд светлината


Ръката ми се повдигна сякаш от самосебе си. Бях попаднал в "мига". Всичко и нищо се състоеше в този миг. Меката светлина ме поемаше в обятията си. Пръстите ми се разпънаха широко, после бавно и постепенно отново се затвориха. Виждах всичко в този момент. Може би точно сега щях да се събудя и да разбера кой съм. Намирах се в еквилибриумът на спокойствието, в утопията на мечтите си. Леко разтворих устни и вдишах дълбоко от дъното на душата си. Мракът и спокойствието на гората, зовът на нощната птица, свежият допир на росата в тревата. Луната, закриваща света, поглъщаща всички мисли, даряваща точно това, от което имах нужда. Никога не се бях чувствал както сега. Бях толкова част от всичко, колкото не бе възможно...но явно беше. Това нов ли сън беше или реалност? Нима...нима най-сетне бях буден? Усмивката се появи бавно на лицето ми и се задържа, а после замръзна.
Капката падна на челото ми и се плъзна по слепочието ми. Луната плачеше. А кошмарът ме заливаше. Но друго ме изненада. Именно желанието ми за пръв път да се боря с него...и да запазя мига. Да запазя мястото, на което бях попаднал.
Очаквах да вали кръв, както обикновено ставаше, но Сънят(а явно отново бях попаднал в такъв) се съпротивляваше на това логично решение, вместо това просто валеше светлина. Гората започна да съхне, луната да гние и да почернява, а небето да гори. А аз се раздвоявах. Признавам си - и двата пейзажа задоволяваха някакви скрити нужди в мен, но това не ми помагаше да реша сегашният си проблем. Не се замислих как съм попаднал тук. Просто рамката се беше изместила и материята на реалното и нереалното се бе нагънала. Безмислено бе да попадам в допълнителни философски мисли.
Прецених рамките на сегашният Сън. Всеполгъщащото присъствие на луната изчезваше, докато тя постепенно, но неумолимо изпращаше светлината си при мен. Светлина, която би трябвало да изцери всичко, но вместо това пейзажът гниеше пред очите ми, а аз редом с него. Логика? Няма. Виж смисъл имаше. Повечето добри намерения завършваха зле. Но аз ли правех това? И друга дилема - съзнателно ли го правех?
Начало и край, всичко се преплете само за един миг, в един кратък миг, в който цялото ми тяло потръпна, превърна се в пепел и...отворих очи.
Луната ме погълна в меката си светлина, а очите ми обиколиха пейзажът. Короните на дърветата се наклоняха и шумоляха песента си, а славеят им пригласяше с нежни тонове. Капчиците роса проблясваха като диаманти на откритата поляна, която бях открил. Ръката ми беше протегната към светлината, с широко разтворени пръсти. Понечих да ги свия в юмрук, но спрях. Светлината не беше моя за да я докосна. Усмивката, която беше покрила устните ми замръзна. И никога нямаше да бъде. Отвъд нея може и да ме чакаше краят на Сънят. Но можеше да ме чака и другият Сън, който току-що бях преживял. Изглежда все още не бях готов за истината...ако изобщо съществуваше.

Redwine написа:

Кристина седна с отегчение в основата на стария кладенец. Водата я освежи, но не достатъчно. Мисълта за огънчето от цигарата я привличаше и отблъскваше едновременно. жегата мореше сетивата й, но удоволствието от ароматния гъст дим и сладкия спомен на старите времена я караха да тръпне в очакване. Катаната тежеше неприятно на гърба и. Кожената ножница се впиваше в деликатната коя на раменете й. Тя я свали с извращение от жегата. Непознатият се приближи към нея и й подаде една от странните си червени цигари. Сините му като небето очи се впиха в нея.
-Това ще те убие, знаеш ли?
гласът на непознатия звучеше някак меко, в пълен контраст със суровото му лице. Той поднесе пламъчето, което пръстите му сякаш непрестанно излъчваха. Сиянието му беше някак особено - по-скоро кърваво червено отколкото оранжево.
Кристина дръпна от ароматната цигара. Дробовете и се изпълниха с пламък. Тялото и сякаш щеше да загуби цялостта си. Хладната вода, която отпи преди малко сега беше само спомен. Тя се опита да се докопа до оръжието си, но странникът го изрита настрани.
-Не, млада госпожице, не...

Отдръпнах от цигарата и жадно вдишах дима. Глътнах го направо в дробовете, нямаше само да си лигавя езикът, я! Мъжът пред мен сякаш се опитваше да вникне в душата ми, толкова съсредоточено се впиваше в очите ми. Но нямаше да успее. Самата ми душа е пълна каша, характерът ми също. Не може да се определи какъв е. Мога да кажа, че действам спрямо настроението си - понякога съм добра, понякога гадна, понякога импулсивна, понякога здравомислеща, понякога побеснявам и изпадам в пристъп на лудост, а в следващият момент съм състрадателна. Странно нали?! Или може би не!
Когато почнах да чувствам некомфортно помислих, че копелето се опитва да ме отвори или не знам и аз какво. Гърлото ми пресъхна, исках вода, но инстинктивно първо се пресегнах за оръжието. Мъжът го ритна настрани преди да успея да го хвана. Погледнах го, стоеше над мен и с леко дълбокият си грапав глас казах:
-Не?...Добре тогава. Представете се и ми кажете какво правите тук.
Жегата си беше доста голяма и малко се потях. Казах, че съм импулсивна, но това не значи, че не мисля когато се налага, а в случая най-доброто решение ми се стори да разбера защо този мъж е тук и какво иска от мен.

Nightingale написа:

2.

Отвъд светлината


Ръката ми се повдигна сякаш от самосебе си. Бях попаднал в "мига". Всичко и нищо се състоеше в този миг. Меката светлина ме поемаше в обятията си. Пръстите ми се разпънаха широко, после бавно и постепенно отново се затвориха. Виждах всичко в този момент. Може би точно сега щях да се събудя и да разбера кой съм. Намирах се в еквилибриумът на спокойствието, в утопията на мечтите си. Леко разтворих устни и вдишах дълбоко от дъното на душата си. Мракът и спокойствието на гората, зовът на нощната птица, свежият допир на росата в тревата. Луната, закриваща света, поглъщаща всички мисли, даряваща точно това, от което имах нужда. Никога не се бях чувствал както сега. Бях толкова част от всичко, колкото не бе възможно...но явно беше. Това нов ли сън беше или реалност? Нима...нима най-сетне бях буден? Усмивката се появи бавно на лицето ми и се задържа, а после замръзна.
Капката падна на челото ми и се плъзна по слепочието ми. Луната плачеше. А кошмарът ме заливаше. Но друго ме изненада. Именно желанието ми за пръв път да се боря с него...и да запазя мига. Да запазя мястото, на което бях попаднал.
Очаквах да вали кръв, както обикновено ставаше, но Сънят(а явно отново бях попаднал в такъв) се съпротивляваше на това логично решение, вместо това просто валеше светлина. Гората започна да съхне, луната да гние и да почернява, а небето да гори. А аз се раздвоявах. Признавам си - и двата пейзажа задоволяваха някакви скрити нужди в мен, но това не ми помагаше да реша сегашният си проблем. Не се замислих как съм попаднал тук. Просто рамката се беше изместила и материята на реалното и нереалното се бе нагънала. Безмислено бе да попадам в допълнителни философски мисли.
Прецених рамките на сегашният Сън. Всеполгъщащото присъствие на луната изчезваше, докато тя постепенно, но неумолимо изпращаше светлината си при мен. Светлина, която би трябвало да изцери всичко, но вместо това пейзажът гниеше пред очите ми, а аз редом с него. Логика? Няма. Виж смисъл имаше. Повечето добри намерения завършваха зле. Но аз ли правех това? И друга дилема - съзнателно ли го правех?
Начало и край, всичко се преплете само за един миг, в един кратък миг, в който цялото ми тяло потръпна, превърна се в пепел и...отворих очи.
Луната ме погълна в меката си светлина, а очите ми обиколиха пейзажът. Короните на дърветата се наклоняха и шумоляха песента си, а славеят им пригласяше с нежни тонове. Капчиците роса проблясваха като диаманти на откритата поляна, която бях открил. Ръката ми беше протегната към светлината, с широко разтворени пръсти. Понечих да ги свия в юмрук, но спрях. Светлината не беше моя за да я докосна. Усмивката, която беше покрила устните ми замръзна. И никога нямаше да бъде. Отвъд нея може и да ме чакаше краят на Сънят. Но можеше да ме чака и другият Сън, който току-що бях преживял. Изглежда все още не бях готов за истината...ако изобщо съществуваше.

Пътеката, която се разкриваше пред Ри беше наистина особена. Лунната светлина капеше около него. Да, луната най-вероятно плачеше и да, това най-вероятно бе сън. Зад него можеше да има и пламъци и лед. Кой знае? Пламъците бяха наистина силни и красиви, но ледът, ледът беше една прекрасна опция за разруха, по нищо неотстъпваща на пламъците.
Ри отдавна бе спрял да се опитва да разбере Съня. Той беше просто сън, беше просто негов, а той... той самият беше всеки друг. Какавато и алтернатива да предложеше Сънят, Ри трябваше да я изживее, защото все още не се бе събудил.
Направи крачка напред. Пътеката се разтресе. Първоначално вибрациите бяха едва доловими. Почти си въобрази, че са в неговата глава, но после дърветата се размърдаха някак жално, сякаш се опитваха да избягат. Лунните капки обляха земята и потънаха в мрак. Вече нищо не се виждаше. Вибрациите на земята под него жужаха нервно, а трескавият шум на листата бе почти заглушителен. Ри не виждаше нищо.
Направи още една крачка. Сребристо-синкава мъгла го обгърна. Листата продължаваха плачевната си песен, а луната беше съвсем мъртва. Нещо странно имаше в звука на дърветата – беше някак глух, някак далечен, минал. Мъглата бе лепкава и ставаше все по-гореща и по-гореща. Нещо в нея мърдаше, някакъв шепот сякаш достигна до слуха му, но може би това беше поредната "шега" на съня.

ПП. Съжалявам за краткия пост, но е само увод. Трябва д апредприемеш действие, за да те въведата в следващата случка.

И както обещано - Eminem Ft Rihanna - Love the way you lie