Пътеката

Пътеката водеша до Спелбърст не беше с нищо по-различна от пътя, виещ се през и до Серенити - мрачна, запусната, сива. Единствената разлика беше, че тук нямаше град, който да се вижда в далечината и да дава надежда за скорошен подслон.

Тъй си вървях аз, след като си вдигнах чукалата от гилдията или те ме изгониха, може да се спори. Вървях си и говорех на Блеки:
-Е, приятелю, явно ще ходим към Месен. Чух, че там било за аутсайдери като мен. Не ме гледай така, знам какво си мислиш - защо изобщо отидох в Креде Ма? Еми да си пробвам шанса. Ако трябва да съм честа има доста готини вампири, но не ми трябват. Само ще искат да ми пият кръвта.
Вървях си все така и си подсвирквах една песничка:
-Кокалчето на пръста се връзва за кокалчето на петата.
Кокалчето на петата се връзва за кокалчето на ходилото.
Кокалчето на ходилото се връзва за кокалчето на крака.
Кокалчето на крака се връзва за кокалчето на коляното.
Кокалчето на коляното се връзва за кокалчето на бедрото.
Кокалчето на бедрото се връзва за кокалчето на гърба.
Кокалчето на гърба се връзва за кокалчето на врата.
Кокалчето на врата се връзва за кокалчето на главата.
Тези кокалчета, тези кокалчета се разхождат наоколо.
Тези кокалчета, тези кокалчета се разхождат наоколо.
Тези кокалчета, тези кокалчета се разхождат наоколо.
Не след дълго пред мен се показа голямото сиво имение на заточените, ако мога така да се изразя. Впечатляващо.... Не ми оставаше нищо освен да вляза и да потърся главният тук.

Рен чу силна прозявка зад гърба си, сякаш някой се беше отекчил до безумие с нея. Тя се обърна рязко назад и го видя - висок, блед, красив, с черна коса, злобни очи и безразлична физиономия. На гърба си носеше някаква странна коса, която не приличаше на нищо, изобщо ставаше ли за сражение?
Мъжът проговори:
- Оооо... Да не вземеш, вземеш, вземеш да се оплашиш сега и да започнеш, започнеш, започнеш да крещиш като изоглавена. Прекалено проблемно ще ми е да ти затварям, затварям, затварям устата. Мендоу да... - Той я погледна в очите уж, ама взе, че се прозя лениво. - Ой, ой, ой, ти за какво си тук?

Ха, той пък кой беше? Биваше си го. Ако не друго поне не беше сладникав като вампирчетата. Ама видяхте ли го ония Дрейгън? Ауууу, срам и позор! Както и да е, отплеснах се. Често ми се случва. Погледнах го с наведена настрани глава. Интересно....Много интересно... На мен всичко ми е интересно. Обърнах се към Блеки и го попитах без да обръщам внимание на красавеца:
-Ти знаеш ли кой е този? Не?! Жалко, ще трябва сама да го питам.
Сигурно изглеждах доста странно говорейки си с череп, но не ми пукаше особено, даже хич. Чак тогава пак се обърнах към младежа, който едва ли бе по-голям от мен и с ленива усмивка му казах като вдигнах длан с прибрани пръсти, освен показалеца и средният, които образуваха ъгъл:
-Йо! Изгубих се на път за страната на чудесата! - засмях се, какво да се прави шматка съм си. -Яяя, каква интересна коса, сигурно има сантиментална стойност?!
Този беше забавен, не го познавах, но вече го усещах. Приближих го, беше се облегнал на едно голямо дърво. Аз се облегнах до него и посочих Месен:
-Шегата на страна, тук съм за да стана член на онази къщичка там. Чух, че била ръководена от някакъв противен тип. Зле съм с имената - Красимир?...Кристиан?....
Опитвах се да се сетя името на противния докато не ме светна:
-А, да! Кристофър! Май така беше. А ти, кой си?
Този май не се беше наспал. Чудя се дали и той не е от Месен. Ако да явно ги събуждат доста раничко. Ама наистина е хубав.

Той я погледна с насълзени очи от прозявката. Нещо не се сдържа и отново се се прозя. Мамка му, толкова много му се спеше, а сега и с гости трябваше да се разправя.
Кристофър? Противняк? Това беше като музика за неговите уши. Обожаваше да го квалифицират така, а той в действителност, беше толкова добро и мило момче, просто оставаше неразбран... може би.
- Ааааааааааааааааааааааааа-аааааааааааах. - Прозя се широко, показвайки гърлото и сливиците си, разтърка очите си. - Косата, косата, косата няма сантиментална стойснот, тя е един замени аксесоар, аксесоар, аксесоар, не мисли ли?
Той се отласна от дървото, леко прегърбен с ръцете в джоба, приличайки на най-големия прошляк в Талиесин, той тръгна напред.
- Скъпа, скъпа, скъпа и аз съм тръгнал натам. Хайде сега, последвай ме, последвай, последвай ме.
Бледият мъж закрачи напред с бавна и ленива крачка. Толкова много го мързеше.
- Ще е хубаво, хубаво, хубаво да се научиш да запомняш имена, имена, имена.

Усмихнах се лукаво докато го гледах отзад. Аксесоар май ас! Въпреки обикновеният лик на косата, виждах че има нещо повече под повърхността й, както и под тази на момъка. Отлепих се от дървото, хванах чантата с багажа си и тръгнах след него с ръце зад гърба, държащи дръжките. Блеки закачих за дръжката на меча ми. Крачките ми бяха бавни, но големи. Май се лигавих. Какво казах за характера ми, че е непредсказуем. Сигурно само след минута щеше да ме избие на нещо друго.
-Ще е хубаво, да! Но не съм си давала зор да ги запомням. А и не ми трябват, не следя клюките из Талиесин.
Вървях до него по същият начин и стремглаво гледах напред, без да му обръщам внимание. Като говорех все едно говорех повече на себе си отколкото на него. Какво да се прави, изкривяване от живеенето с мъртъвци. Те нали нямаха очи, нямаше как да ги гледам в тях.
-А ти как се казваш. Аз съм Рен Боун. Баща ми казваше, че искал момче и затова ме е кръстил така, хаха.

Той въздъхна.
- Момиче, момиче, момиче, започвай да помниш имената на хората. Там, в Месен, не е, не е, не е безопасно да бъркаш, бъркаш, бъркаш имената на членовете. Как, как, как да ти кажа? Глупаци, глупаци, глупаци са.
Не го гледаше, говореше си на себе си, сякаш говореше на него или обратното. Къде, по дяволите, му е възглавницата. Всичко това започва да става по-проблемно и от самия проблем.
- Яре, яре, яре... Аз съм Ичимару Гин, а ти, а ти, а ти?
Месен вече се виждаше. Оставаха още около десетина минути и щяха да прекрачат прага му. Какво ли се криеше в онази малка и схлупена къщурка?

-Ой, ой, ой...Ама ти май изобщо не ме слушаш! Току що ти казах, че се казвам Рен Боун. Ама че завеяна работа... - клатих неодобрително глава и цъках.
-Аз трябва да се науча да помня имена, а ти да се научиш да слушаш какво ти се говори.
Гледах го строго, все едно бях майка, която правеше забележка на 5 годишното си дете. Къщата вече се виждаше ясно и.....А!.....часовникът в главата ми се превъртя.... прищтраках... Както бях сериозна, 24 каратова усмивка се появи на лицето ми. Обърнах се към Ичимару и го погледнах в ленивите очички. Вдигнах едната си ръка и го тупнах леко по гърба:
-Пристигнахме, пич!
Имаше нещо момчешко в държанието ми. Отдавна съм забелязала, че не се държа или движа като повечето момичета. Май наистина е трябвало да се родя мъж.
-Време е за глупацитееее...така де - членовете хаха. Чудя се как ли изглежда този Кристофър. Всъщност няма особено значение. Ако ще и да е най-грозното същество на земята, еднорък, без зъби и с говорни дефекти. Нали все е човек? И той ще умре някой ден и тогава ще е красив. Смъртта е красива, без значение, кой точно умира.

Гин залитна напред от удара на Рен и въздъхна.
- Ой, ой, ой малката, внимавай, чуплив съм. Е... Тук, тук, тук сме. Уелкъм хоум, хоум, хоум, пуси кет.
Гин отвори вратата и прекрачи прага оставяйки Рен назад.

/Поли, пиши в Месен, Залата на Родовото Проклятие. Опиши как влизаш и какво вижаш./

Излязохме от залата, от къщата и тръгнахме по пътеката. Къде отивахме не знам, а и не ме интересуваше. Знаех само, че ще е интересно и вълнуващо. Друго на мен не ми е нужно. Вървях си с черепа под ръка на няколко крачки зад тях и не ги слушах какво си говорят. Понякога се смееха, понякога не. Аз нещо си тананиках, имам този навик когато се замисля в собственият си свят.
-Блеки, виж, синепойка! - посочих аз към една малка синя птичка, която прехвърча над нас.
В следващият момент пак гледах напред и си мърморех разни работи и гледах мъжете пред себе си. Интересна комбинация са, а аз със тях сигурно още повече.

Александър и Кристофър крачеха напред. Изведнъж Кристофър се спря и Рен се блъсна в него, сякаш се блъскаше с камък. Блеки падна на земята, а некромансерък тръгна напред съвсем спокойно.
- Ой, Кристофър, защо се спря? - Попита го Александър.
- Защото, защото, защото трябва да се научим да гледаме в краката си.
- Кой?
- Саше, Саше, Саше, понякога си по-разсеян и от мен.
- Знаеш, че това е невъзможно, Крис.
- Не, не, не съм сигурен.
- А, аз съм.
- И сега, сега, сега на къде?
- Към Марбъл Лейк. Ще търсим Роки. Чух, че е оцелял.
- И аз чух така. Може ли да бъдем сигурни в слуховете.
- Разбира се.
- Къде е?
- Арсен Аро говори ли ти нещо?
- Всъщност да. Онова малко и разглезено богаташче, което харчи парите на мама и тате. Върджил е с него. Това не е добре. Саше, този не мога да го понасям.
- И той теб, Кристофър, не се безпокой.
- Ти го харесваш!
- Разбира се. Нежен е. Като за мен е.
- Саше, Саше, Саше... Винаги си нямал вкус.

/Поли, опиши реакцията си тук и после един пост на Пътя в Серенити./

Блъснах се в Крис и Блеки падна. Взех го от земята и разтърках носа си, докато слушах разговора им. Когато чух името Роки очите ми светнаха:
-Роки?!!!! - възкликнах като отидох пред Кристофър -Онзи Роки?!!!!! Оцелял?!!!
Зениците ми се разшириха и покриха без това черните ми ириси. Не мога да повярвам, че ще търсим Роки. Този човек си е жива легенда. Факта, че аз знам кой е говори много за него, при положение, че съм израснала сама и до преди година не съм излизала от родният си град.
-Онези другите за които споменахте не ги знам кои са и какви са, но щом ще ни помогнат да намерим Убиецът да не губим време а да тръгваме.
С тези думи тръгнах пред тях с ентусиазирана стъпка.
-Хайде, хайде, не се мотайте! - подканих ги.