Пътят

Пътят, водещ до Серенити беше мрачен. Високи стари дървета, повечето вече отдавна кухи, хвърляха сенки по сивата пръст. През нощта тук беше напълно тихо. Само жълтите очи на старите бухали просветваха в мрака.

Вървяхме по пътя като все още бях няколко крачки пред тях. Трябваше да стигнем до телепорта и нямах търпение. Ако се видех с Убиеца какво ли щях да му кажа? Че се възхищавам на работата му? Може би, не знам. Времето ще покаже.
Вървях така и оглеждах пътя, последно минавах от тук когато идвах към Креде Ма, значи преди близо седмица. Пътя си беше все така мрачен и пуст, даже и през деня. Някакъв лешояд летеше над главите ни и грачеше грозно и дразнещо. Сигурно очакваше нещо да стане и да се превърнем в обяда му. След няколко минути ми писна от следенето му. Погледнах нагоре към него с крайчеца на очите си, повдигнах показалеца си, насочих го към него и изпуснах бързо и целенасочено една струйка черна магия към него. Тя го удари за секунда и птицата се сгромоляса на земята. След няколко крачки стигнах до нея и просто я прескочих без да казвам нищо. Мразя лешояди, прекратяват красивият процес на смъртта на тялото.
Продължавах да вървя напред с лениви, но широки крачки. От време на време поглеждах назад към мъжете, чудех се дали беше добра идея да вървя пред тях с тези панталони, които бяха съвсем малко по-дълги от боксерки. Еммм...голям праз.
Още малко и щяхме да стигнем телепорта.

Александър крачеше бавно, рамо до рамо с Кристофър. Той беше потънал изцяло в мислите си, които го тормозеха напоследък.
Преди месец Александър имаше всичко, което искаше и се радваше на кървавия живот, който живееше. Лесно изпускаше нервите си и още по-лесно убиваше. Това, сега, не се беше променило дори и грам. Все още харесваше мъже и жени, но имаше нещо, което го дразнеше в развоя на събитията от тогава.
Онова мизерно леке Вал бе изчезнал някъде. Най-вероятно бе мъртъв. Не го болеше за него. После и Лукас изчезна на някъде. Уж беше умрял, а сега, копелето, се радваше на живота си. Онова мизерно конте Дрейгън взе, че умря заради една девствена кифла и онзи противен Асиф зае мястото му, не подозирайки, че Месен вече знае за всичко. Братството на Тишината взе, че падна и сега той нямаше с кого да се закача. Обожаваше да дразни Зилот. Хубави времена бяха, хубав задник имаше. Умя. Аку нещо не издържа и изби почти всички. Добре беше направил, ама можеше да остави това-онова, като за забавлението. Глупачката Сайоко се спомина, Блу, който загуби живота си й отряза главата или беше някой друг. Това не беше от значение. Сега нейното място бе заел онзи надут и арогантен Кадай, който си мислеше, че е най-важното нещо на света. Нови звезди бяха изгряли на небосклонът, а в Талиесин популацията бе намаляла значително. Този, който бе остал и си заслужаваше беше единствено убиецът. Поне слуховете така гласяха. Не му харесваше. Всичко в последните месеци беше свързано с предатели, убийства и бързото изгряване на новите глупаци, които си мислеха, че владеят света. И какво от това? Нищо не владееха и нищо нямаха. Те първа щяха да го осъзнават. Старите герои все още бяха тук. И този Аро... Толкова лесно ликвидира Тристън... Вътрешна работа. Сега щеше да си плати в натура.
Александър облиза устните си при тази мисъл.
Кристофър ходеше по пътя. Както обикновено - полузаслал. Толкова много го мързеше, че ако го болеше, щеше да е на смъртно легло.
Той не искаше да мисли за нищо. Събитията в последните месеци не си заслужаваха усилието. Бяха комични и неоснователни. Разочароваха го, отекчиха го, не заслужаваха вниманието му.
Двамата мъце се рееха в собствените си мисли, крачейки бавно напред.
- Саше, Саше, Саше, какво правим, ако Роки не е там?
- Не знам, Кристофър. Ще го търсим.
- Няма да го намерим, намерим, намерим.
- Защо мислиш така?
- Защото, защото, защото е най-засегнат от измислените романи, които се случиха съвсем наското.
- Пречи ли да се опитаме?
- Не. Не. Не. А после какво?
- После...
- После, после, после...
Двамата мъже се спогледаха, а очите им се запалиха. "После" щеше да бъде интересно.

/Поли, пиши в Телепортът, от там в Телепортът на Бушмил, а после в Улиците там./