Мазата

В нея нямаше нищо. Беше мрачно, тъмно и тихо.

Слязох в мазата, тъй като това беше най-близкото и мрачно място, за което се сетих на момента. Беше мръстно и мизерно, но това изобщо не ме притесняваше в ситуацията, в която бях. Отдидох в единият й край и седнах на подът, облегнах се на стената, свих коленете си пред гърдите си и положих глава на тях. Тук няистина беше тъмно и тихо, а аз от това имах нужда в момента, за да "изгоня" яда си. Отпуснах се и се съединих с тишината и мрака - не мислих за нищо, успокояваше ме.

Дрейгън 21:

Маяку прасна вратата след себе си. Дрейгън остана загледан в тавана за точно 2 секунди. Това беше преднината, която и даваше. Скочи в панталоните и ризата, без да ги погледне. Обви се в Сенките и потъна в скоростта си. Едно вдишване по-късно я усети в дъното на коридра. Вървеше и мърмореше ядно. Бясна беше личеше и. Нямаше да и обяснява на публично място. Остана в сенките и я проследи до мазата. Остави я да се настани без да излиза от прикритието си. Когато беше удобно седнала той се втурна напред по бърз от светлината. Грабна ръцете и и ги изправи над главата и. Притисна тялото и със собственото си. Освободи всички техники
-Аз незнам дали разбара, мило Лаленце, но в мен има, много, ама много лош Демон. Когато съм около теб той е непредвидим. Бързо забравяш мехурите май. Никога, повтарям... НИКОГА не ми се фръцвай така. Благодаря за дрехите. Трябва да си тръгна преди да е изгряло слънцето, за да не подложа живота ти на опасност, Лаленце. Сигурно си забелязала, че съм Вампир. Тук в Магус ние не сме много обичани. Не желая да убивам селяни с вили и тояги, дошли за главата ми. Не мога да си позволя да бъда видян да излизам от тук.
Дрейгън говореше бавно и спокойно. Почти шепнеше, масивното му тяло плътно долепено до това на Маяку. Устните му докосваха ухото и през разрошената руса коса. Не и позволяваше да мръдне. Дръпна главата си и опря чело в нейното. Очите му грееха с ярко бясно жълто.
-Влудяваш ме. Приеми го за истина и не ме подлагай на съмнене. Това ме обижда. Казах, че не знам кога ще ме видиш отново, защото не знам все още къде е най-безопасното място за нас. Твоята стая в общежитията е не само непривлекателна, но и прекалено рискована. Моите покои в Гилдия *Блес Дъ Фол* са още по-рисковани. Там не е стъпвала жена. Ще имам нужда от известно време, за да организирам безопасно и лесно достъпно за теб място.
Без да я отлепя от стената той пусна китките и и обхвана ханша и с новоосвободената ръка. Впи жадно устни в нейните без да и даде възможност да си поеме дъл или да се възпротиви. От него се откъсна звук на удоволствие от целувката и притисна тялото си още по-силно до нейното, леко търкайки се в нея

От къде изникна? Май беше прав, че оттърване от него няма. Демон? Пф, базикаше ли се с мен? Да не съм сляпа?! Пък и лош на всичкото отгоре? Не, той изобщо не е лош, не, не... Да не му се фръцвам така? Добре, няма проблеми, друго ще е *трес* и ако оцелея, оцелея. Сега пък бил вампир? Не думай. Как не бях забелязала до сега? Безопасно място за мен? Пф. Главата ми щеше да гръмне. Яд ме беше яд. Знам, че се опитваше да ме успокои, а и ми казваше нещата такива, каквито са. Но моят яд беше уникален. Дори сега като ме целуваше, ми идеше да го тресна и да го прекърша, въпреки че се наслаждавах ядски много на целувката, на натискът и на отъркването му в мен. Клепачите му потреперваха, наистина сладко. Хъх... Въпреки всичко исках да го изкарам от равновесие, не да изкарам озни демон, а просто да побъркам него, исках да му идва да си тресне главата в стената - яд.
Прегърнах го и забих ноктите си в гърба му, набързо набрах ризата и ги забих в плътта му. Плъзнах едната си ръка надолу по гръбнака му бавно. Спрях се и си отделих устните от неговите.
- Тръгвай си, още сега, утре може и да не те пусна. - прошепнах и го целунах по устните - Тръгвай, на път съм да променя решението си. - стиснах го с ръцете си, не исках, но сега беше моментът за това - Хайде де, изчезвай преди да съм осъзнала, че утре няма кой да ме изкъпе...

Дрейгън 22:

Очите му греехе опасно жълти. Той си пое въздух няколко пъти и отлепи тялото си от нейното. Студа на мазето моментално полази по кожата и.
-Казах ти, че ти ще си тази, която ще ме отпрати. Ще те потърся когато намеря безопасно място.
Гласът му беше спокоен , но лицето му изглеждаше сякаш всяка клетка от тялото го болеше. Секунда по-късно Дрейгън потъна в сенките и остави Маяку сама с мислите и.

Заех позата, я която бях преди да "изникне" от нищото и да ме залепи толкова плътно за стената. Усмихнах се неволно, ама май щеше да ми липсва. Предствяш ли си? На мен? Пф. Истина си беше - с хубавото се свикваше толкова лесно...
Време беше да спря да мисля и да потъна в тишината и мрака за няколко часа. Наитина имах нужда от това.

Вече бяха минали няколко часа, от ядът ми нямаше и следа. Бях доволна, не ми тежеше, не ми трепереха ръцете, не откачах и закачах закачалката. Станах, изтупах се и тръгнах към стаята си. Само се надявах това да си остане моето местенце, защото имах чувството, че от сега нататък ще ми трябва такова помещение.