Кулата

Личните покои на Блъъддрейн Сайоко бяха в пълен синхрон с характера на Гилдмастерката - студени, изчистени и без излишни вещи. Единствената екстравагантност шеше огромното, кърваво червено легло. Носеха се слухове, че Тянос Бляк е използвал кръвта на 7 силни воина, за да закали метала на рамката, при което леглото е добило странният червен цвят. Блъъддрейн беше строга студена и безкомпромисна. Говореше се, че все още не е загубила непорочността си, но някои от учениците твърдяха, че са я виждали да прекрачва прага на Безплътния Грях в сянката на нощта.

2. Майка и конец

От прозорецът се откриваше красива гледка, според някои, а според него – отвратително спокойствие.
Не обичаше спокойствието. Хаосът беше неговото творение и той обиваше да го призовава, а сега, цялата тази ситуация му лазеше по нервите. Криеше ли се? Не, разбира се. Той никога не се криеше. Тогава? Просто седеше. Имаше неща, които трябваше да си изясни преди да направи новата си крачка.
Луните? Още ли се целеше в тях? Не.
Мракът? Да... майка му.
Лицето му се намръщи. Той беше счупил за момент каменната си физиономия, която никога не слизаше от лицето му, не издаваше емоциите си и никога нямаше да позволи те да излезат на яве. Така го беше научил баща му. Ценен урок, преподан... някога. Но сега... Сега беше различно.
Майка му. Не я познаваше... Да, не познаваше собствената си майка. Не знаеше как изглежда, не знаеше каква е, дори не беше сигурен дали има такава. Преди години, когато баща му беше още жив...
- Баща ми, коя е майка ми? – Попита той с леден глас, а още по-студен му отвърна:
- Ти нямаш майка.
- Не мисля, че това е възможно. Все някоя трябва да ме е родила.
- Защо ти е да знаеш? Вдигаш прекалено много шум.
- За да мога да я убия.
- Хах...
- Слушам.
- Не разбра ли? Нямаш майка. Ти си мое творение... Творение на сенките.
Тогава баща му се впусна за кървава баня, оставяйки го няколко метра назад.
Точно така. Цял живот майка му беше с него – мракът, сенките, тишината. За това ли толкова много ги обичаше? А той можеше ли да обича?
Слънцето отдавна беше залязло, а той все така продължаваше да стои на прозореца, взирайки се в нищото.
За едно мигнване на окото той изчезна и не остави нищо след себе си. Тези покои му харесваха. Колко време щеше да остане в тях? Това дори демонът на баща му не можеше да предположи.